БЗНС основан 1899г.

Голямото геополитическо пренареждане

Неочаквано острите разриви между Съединените щати и Турция и между Русия и Гърция, пробивът в българо-македонските отношения, проблясъците надежда за трайно помирение между сърби и албанци и протестите в Румъния може да създадат съвсем нова обстановка на Балканите. Регионът от край време е разположен на геополитическа тектонична линия, често e бил арена на сблъсък на различни интереси и на остро съперничество между балканските народи. Днес се отваря историческа възможност тези заплахи да бъдат преодолени и в региона да се установи „скандинавска“ стабилност. Ще имат ли националните елити на страните в региона визията и смелостта да я постигнат?

Нека право погледнем какви са заплахите пред региона?

Те винаги са били:

  • „Набези откъм степите“ – такива е имало още от праисторическо време. Опустошавали са сърцевината на полуострова, но никога не са достигали до най-южната му периферия (последният набег – този на Съветския съюз по време на Втората световна война откъсна България и Румъния от Европа за повече от 40 години, спомогна за евро-интеграцията на Гърция и постави изчезналата вече Югославия в изгодно междинно положение). Ограниченият обхват на „набезите от степите”, в определени моменти, е създавал впечатление у елитите в Атина и Белград, че техните интереси са съвместими с ограничено руско влияние на полуострова. В най-кошмарния сценарий, морските демокрации, за да блокират руското проникване на юг са подкрепяли османската доминация на Балканите.

  • „Овладяване откъм Мала Азия“. Нашествия от югоизток е имало от времето на древните перси. Последното, османското нашествие е овладяло целите Балкани и ги е откъснало от Европа за векове.

  • Конфликт между балканските държави, подкрепяни от външни сили. Така може да се характеризира ситуацията на Балканите в края на 19 и началото на 20 век. Благодарение на тези съперничества, балканските народи проиграват най-големия си успех – съвместното прогонване на Османската империя от сърцето на региона и не изграждат обща структура за защита както от югоизток, така и от североизток.

Друг проблем за региона е, че за дълги периоди е бил „затънтено“ място, далеч от основните търговски маршрути.

Възможно ли е такова геополитическо наместване, при което Балканите да станат неделима част от един обединен Западен свят, а Русия, Турция (или който и да е външен фактор) да не са в състояние да оказват каквото и да било влияние? Възможно ли е изграждане на взаимоотношения на разбирателство и сътрудничество между балканските народи, като същевременно важни за световната икономика търговски маршрути минават през и в близост од региона?

Важно предусловие за подобно благоприятно развитие на събитията е преодоляването на острата криза в отношенията между „Европа“ и Съединените щати. Щастлив сценарий за Балканите ще има, ако съществува единна и неделима Европа, тясно обвързана със Съединените щати, Канада, Австралия, Япония и т.н. Това предполага отказ от Брекзит, или оставането на Великобритания в Единния пазар. Единствено при силен и неделим Запад, в Москва и в Анкара ще осъзнаяат, че е невъзможно да проектират „православни“ оси или „ислямски дъги“ на Балканите и че е в техен интерес, при все че няма да могат да попаднат във „вътрешния кръг“ на трансатлантическото обединение, все пак да сътрудничат с него, а не да му отправят предизвикателства.

Ако разривът между Западна Европа и Америка се окаже траен, единственият възможен план Б за Балканите би бил предлаганата от Полша структура „Триморие”, която в тесен съюз с морските демокрации да удържа опитите за руско, или турско проникване на континента. Защото една „голистка“ Европа след евентуален твърд Брекзит, не би била глобална сила и не би влязла в (ако се наложи) конфликт с Русия или с Турция, за да не допусне проектиране на тяхната влияние на Балканите.

Провалът на Кемалисткия експеримент за превръщане на светска Турция в Западна страна е, разбира се лоша, но не неочаквана новина за балканските народи. Разривът между Анкара и Вашингтон е също логично и очаквано развитие на глобалните отношения, от което балканските народи са длъжни да се възползват, защото те сами, дори и в пълно сътрудничество помежду си не са в състояние едновременно да отблъскват „набези от степите” и „натиск” откъм Мала Азия. Само тясно сътрудничество на Гърция, Българи и Румъния с „морските сили“ би гарантирало, че нито Турция, нито Русия биха могли да проектират мощ и влияние на Балканите. Краят на „специалните отношения“ между Атина и Москва – случващи се паралелно с края на „специалните отношения“ между Анкара и Вашингтон, дават надежда за изграждане на стабилност и сигурност на региона.

За съжаление България може да се окаже слабото звено. Руското икономическо, политическо и дори емоционално проникване у нас е най-силно. Ако Румъния изпитва ужас от засилването на руското влияние на Балканите, а Гърция доскоро си мислеше, че може да извлече ползи от него, у нас немалка част от елита, а и от населението е склонна да пожертва българските национални интереси, за да удовлетвори руските! 7-ми август 1886 г. (когато русофилите свалят българския княз, за да угодят на желанието на руския цар) и първите дни на септември 1944 г. (когато за разлика от финландските си колеги, българските комунисти настояват за нахлуване на Съветската армия у нас) са красноречиви примери.

И все пак нито в Атина, нито в Букурещ биха желали едни „изкормени“ Балкани, при които България ще се завърне в Руската орбита или ще бъде пробита и пропита от турско влияние посредством значителното мюсюлманско малцинство и заради готовността на властите да направят всичко в опит да умилостивят Ердоган.

В състояние ли е българският елит да осъзнае, че трябва заедно със съседите и с далечните западни съюзници да удържа всички опити за руско и турско проникване на Балканите? Ще е в състояние ли София да изиска своята „цена“, за участието си в подобна конфигурация? Като негласното признание от страна на Букурещ и Атина, че за нас Македония е това, което са за тях Молдова съответно Кипър? Ще може ли българският елит да се договори с Гърция за размяна на пристанища с на Бяло и съответно на Черно море и така да преодолее последствията от националните катастрофи? Ще успее ли да се договори с Румъния (с която вече имаме успешна териториална ревизия) за финансова помощ за преселване у нас на молдовските българи (които сега биват използвани от Москва като пречка за реинтеграцията на Молдова и Румъния)?

Масовите протести в Букурещ и в други румънски градове са ясен симптом, че Румъния вероятно ще преодолее изостаналостта и корупционното блато наследено от комунистическия режим и скоро ще се превърне в индустриална и технологична регионална сила. Ще бъде ли тя наш верен съюзник и „рубеж” (пред Степите) или ще се превърне в заплаха за нашата сигурност, дори фактор за етническо напрежение в северната част на България? Това зависи от трайния политически курс, който поемем. Заиграем ли с Москва – Румъния ще стане наш неприятел – така, както и Гърция ще застане срещу нас, ако заиграем с Турция. Само превръщането на Гърция, България и Румъния в един вид балкански Бенелюкс, може да удържи западната интеграция на целите Балкани!

Възможно ли е към този „Бенелюкс“ да се присъединят Сърбия и Албания?

Възможно е, ако разрешат спора помежду си. Сърбите често са търсили съюзничеството на Русия, а албанците на Турция, за да решат конфликта около Косово, но нито сред сърбите, нито албанците съществува значим фрагмент от елита или обществото, готов да пожертва националните си интереси, за да угодят на Путин, или Ердоган. Ако между тези два народа няма нерешени спорове, нито един от тях не би се поблазнил да участва в „православни оси“ или „ислямски дъги“. България няма исторически спор с Албания, а би могла да бъде съюзник и на Сърбия, стига тя да няма никакво политическо, икономическо или дори културно влияние в Македония. Такова „наместване“ не е лесно за постигане. В България съществуват значими обществени русофилски кръгове, които не просто се стремят да се възползват от действията на Русия за българска изгода, а по-скоро се идентифицират с Русия и са готови да жертват българския национален интерес, за да „платят“ за участието на страната в някакъв разширен руски свят (вероятно страхувайки се, че извън него са обречени на ислямско завоевание). Така днес в Македония значими обществени сектори са социализирани в сърбо-центричната субкултира, приемат сръбската музика и култура за „своя“ (на сватби и кръщенета тя доминира над местната). Няма да е лесно тези хора да бъдат убедени, че бъдещето им е по-скоро с българите, отколкото с народите на бивша Югославия. Но така или иначе, все повече македонци разбират, че Сърбия, добра или лоша се намира някъде зад Косово и Прешево и няма как да бъде решаващ фактор за бъдещето на Македония. Зоран Заев със сигурност разбира това. В противен случай едва ли щеше да се поклони пред паметниците на цар Самуил в София и на Гоце Делчев в Благоевград. Така че, шансовете сърби и албанци да се помирят, а сърбите да се дезинтересират от Македония, са съвсем реални. До 2008 г. Сърбия настояваше, че цяло Косово е неделима част от Сърбия. По-късно се появиха предложения за неговата подялба. Един вид Сърбия ще отстъпи част от „своята“ територия на „албанците“, но те ще се откажат од част от Косово. Днес вече се говори за „размяна на територии“, или поне за взаимноизгодна „корекция на границите“. Идеята първорефлексно плаши мнозина като опасен прецедент, но самата концепция за „размяна“ показва, че всеки от преговарящите признава суверенитета на другата страна над желаните територии и демонстрира готовност да даде нещо в замяна. Концепцията „размяна” подчертава и доброволността на промяната, а това е напълно в съзвучие с духа на споразумението от Хелзинки и с хартата на ООН, според които не се допуска насилствена промяна на границите. Помирението между сърби и албанци, неизбежно ще доседе до намаляването на влиянието на Москва и Анкара в тези общности и ще спомогне за постигането на трайно помирение между българи и сърби (след края на последствията на сръбското проникване в Македония). Това ще създаде едни съвсем нови и различни Балкани! Когато това се случи, ще се сложи край и на процеса на дивергенция между Сърбия и Черна гора (която вече е член на НАТО). Днес с ктайски заеми Черна гора се опита да построи магистрала към Сърбия, но засега тя е „път за нищото“. И все пак при едно цялостно разместване на структурата на Балканите е логично Сърбия, може би с европейска помощ, да измести гръбнака на своята инфраструктура от Мораво-Вардарската долина, което я прави конкурент на България към един нов път, към черногорските адриатически пристанища! При добра инфраструктура пристанищата в Хърватия и Черна Гора биха били по-удобни за търговия между Централна Европа и Близкия и далечен Изток (през Суецкия канал) от предложената от китайците Пирея, разположена близо до най-отдалечената от Централна Европа точка на Балканите).

Така стигаме до последната опасност за Балканите. Тяхната фрагментация и откъсване от Западния свят посредством китайските проекти.

Китайският мега-проект – „Един пояс, един път” цели обвързване на основните центрове на Евразия – Русия, Иран, Турция с Китай. Надеждата на управляващите в Пекин е, че именно тяхната страна с огромния си демографски и икономически потенциал ще играе основна роля на Евразийския мега-континент. Така другите центрове на влияние – Америка, Западна Европа, Индия, ще бъдат изтласкани в периферията. На Балканите Китай се опитва да изгради като основна структура пътя от Пирея, през Скопие и Атина, та до Будапеща. Така тези страни ще бъдат частично откъснати от Запада, а България направо изхвърлена в „руско-турската зона“. Китай дори планира изграждането на плавателен канал между Белград и Солун, който да осигури китайското проникване на континента.

Възможен ли е западен отговор на „Един пояс, един път“? Разбира се, че е възможен и той изисква повече политическо ангажиране, отколкото мега-строежи. Западът има нужда от пряк път до Китай, който да не е зависим от регионални сили като Русия, Турция или Иран. Тъй като Рейн и Дунав вече са свързани с канал, съществува пряка и лесна връзка между сърцевината на Европа и Черно море. Технически не е толкова трудно да се модернизира Транскавказкия коридор през Грузия и Азербайджан, да се изгради фериботна връзка през Каспийско море и пряк транспортен коридор през Казахстан до Китай! За разлика от китайските проекти за път през Пакистан, Иран и Турция, този път не изисква пресичане на високи планини и други значими прегради. Ако Западът успее да го прокара, опасността от интегрирана под Китайски контрол Евразия ще намалее значително. На Балканите ще настъпи скандинавско спокойствие и сътрудничество. Голяма част от световната търговия ще преминава през Черно море и от там по Дунава, по Коридор N8, по гръцката Виа Игнация. Ако това се случи, рано или късно, Русия, Турция и дори Иран ще потърсят сътрудничество на Западния свят, а Китай ще приеме ролята си на икономически гигант, който няма планове да бъде глобална суперсила.

Ще сме много наивни, ако вярваме, че подобно оптимално развитие на света, изобщо и за Балканите, в частност – е особено вероятно. Но съдбата на България и на Балканите при алтернативни сценарии би била наистина мрачна.

Тъжното е, че слабото звено в подобен проект е именно слабостта на България (икономическа, демографска, институционална) и объркаността на българското общество. Но перспективата за една България преодоляла последствията от националните катастрофи, от деветосептемврийската катастрофа, България съюзник на всички свои съседи, тясно обвързана със Западния свят и подсигурена срещу евентуални „набези от степите“ или завивания откъм Мала Азия, е все пак реална! Стига да положим огромни усилия за нея, и (без което обикновено нищо не става) имаме и малко исторически късмет!