БЗНС основан 1899г.

За наглостта и наивността – или защо Скопие и Атина не ни разглеждат като сериозен фактор

Николай Василев

Николай Василев

През последните няколко дни външните министри на Гърция и България сътвориха гафове свързани с Македония. Никос Кодзиас от наглост. Екатерина Захариева, в нелеп опит да притъпи крайно контра-
продуктивните критики на българските националисти.
В интервю по гръцка телевизия Кодзиас заяви, че в края на 19 и началото на 20 век гръцката дипломация бранела тезата, че езикът на „това население“ бил македонски, за да го отдели от българите.“ Министърът не отправяше закъсняло извинение за тази политика. Целта му бе да оправдае подписаният на Преспанското езеро договор, с който Гърция призна македонския „славянски“ език. Не знам дали Кодзиас си дава сметка, че с опитите си да всее

интрига между България и Македония,

Гърция руши шансовете за изграждане на стратегическо партньорство между София и Атина. А то е жизнено необходимо за мира и сигурността на Балканите и за справяне с предизвикателства, които евентуално могат да дойдат от югоизток. Вероятно в очите на Кодзиас България е прекалено слаба, за да трябва Гърция да се съобразява с нейните императиви. Не е сигурно дали българската дипломация изобщо ще даде на Атина да разбере, че ако иска партньорство с България трябва да даде ясен сигнал, че съжалява за политиката си отпреди век.
Няма да е лесно на Българската дипломация да убеди гръцката, че изграждането на „специални“ отношения между София и Скопие не само че не са заплаха за Атина, а напротив – са в неин интерес!

Педи години, в частен разговор споменах на гръцки дипломат, че ключът към стабилността на региона е Гърция да признае, че Македония е за България това, което е Кипър за тях и че ако България и Гърция си разменят по едно суверено присъствие на Бяло и съответно на Черно море и суверени комуникационни линии на всяка до своето – и двете страни ще разглеждат териториалната цялост на другата като жизнено важна за своята сигурност. Той ми каза, че планът ми на думи изглеждал добре, но бил неприложим, защото Българската държава била много слаба и непредсказуема.

Изказването на министър Захариева в ефира на Би Ти Ви ни дава достатъчно поводи да разберем защо гърците имат подобно мнение за нас.

Тя с право посочи, че „целта на България е Македония да признае, че сме имали обща история.“ Според нея отношението в Македония към българите и България било изключително положително. Подкрепата вече достигала до над 70% е. Но за да удовлетвори българските националисти, Захариева заяви че България не е на път да признае „македонски език“ и „македонска нация“.

Вярва ли нашият министър, че това изказване способства за подобряване на отношението на днешните македонци към България? Ще спомогне ли то за създаване на такава атмосфера, че общата комисия да направи обективен прочит на историята?

Преди сто години не са съществували нито македонска нация, нито македонски език. По признанието на Кодзиас външни сили са работели не само за физическото, но и за духовното откъсване на македонските българи от България! В това си начинание те са били косвено подпомагани и от някои български политики. Усилията на Кузман Шапкарев повече елементи от македонските български говори да бъдат приети в литературния език, се сблъскват с елементарния български консерватизъм. Радикалната правописна реформа предложена от правителствената комисия оглавявана от родения в Щип Любомир Милетич в последната година от управлението на Стефан Стамболов не е приета от последвалите русофилски правителства. И днес рядко ще намерите почтен лингвист, който да твърди, че през вековете паралелно с българския е съществувал друг, различен македонски език. Но има такива, които твърдят, че

македонският е кодифициран върху различна диалектна основа

от тази на литературния български (макар от съшия диалектен континиум). Сърби, гърци и други зложелатели може да са работели за езиковото откъсване на македонците от България, но българите оформили литературния език през 19 век са отговорни защо такова в някаква степен е можело да се случи. Към времето на Илинденското въстание мнозинството македонци да са приели българската литературна норма, базирана предимно на източните диалекти, обсипана с много русизми и използваща етимологичен правопис като „своя“. Но за младите поколения, родени в кралска Югославия, говорещи у дома на местния диалект, но обучавани на сръбски – с неговия изцяло фонетичен правопис – идеята за кодифициране на македонски език придобива легитимност. Тя се засилва, през Втората световна война, когато българските власти се опитват да заменят релаксираната обстановка на сръбските училища със строгата дисциплина прилагана тогава в българските. Така или иначе след Втората световна война македонският език е кодифициран, на него е създадена литература, заснети са филми. А през 1977 година на Третата конференция на ООН за стандартизация на географските имена, проведена по ирония на съдбата в Атина, македонският получава международно „признание“.

Една от стратегическите грешки на българската дипломация бе направена когато веднага след смелото признание на независимостта на Македония, България заяви, че не признава македонска нация и македонски език! Обяснението, че ако се признае македонския език можело да се стигне до претенции, че на територията на България се говорят диалекти, които да спадат към него, звучи нелепо за всеки лингвист. Българките диалекти – говорени през 19 век на територията на България и Македония могат да бъдат разделени на множество групи и под-групи, но не и на „български“ и „македонски“. Тройното членуване се среща само на запад от Щип, но под друга форма се появява отново в Родопите. Някои серски и неврокопски говори я-кат, докато софийските, видинските и много други е-кат. „Зъб“ се произнася като „заб“ в софийско и дори в ботевградско, но като „зъб“ в Гостиварско…

Фактът, че днешният български и днешният македонски са кодифицирани върху различни говори от един диалектен континиум – в миналото наричан от лингвистите „български“, а днес от политическа коректност „българо-македонски“, не означава, че някои „македонски“ говори, на наша територия могат да бъдат характеризирани като принадлежащи към македонския език. Но е глупаво да се твърди, че македонският език – официален в Република Македония не съществува като социално явление. Ако стратегическата цел на България е македонците да признаят общата ни история и общите ни езикови корени, как може да се постигне това?

Като България признае отделната еволюция на мнозинството от македонците останали извън пределите на България през последните сто години и ясно и гласно защитава правото им

да изграждат своя идентичност,

или като оспорва правото им да са нация и съществуването на днешния им език? Човек не трябва да е голям дипломат, за да си отговори на въпроса!

Не са нужни и особени дипломатически умения,

за да се разбере, че целите, които Гърция и България си поставят в Македония са съвсем различни. Ако Гърция иска да се направи ясно разграничение между гръцкото „македонес“ и „нашенското“ „македонци“, то целта на България е да парира опитите за подобно разграничение със задна дата, между понятията „българин“ и „македонец“, най-вече за периода на Възраждането и началото на 20 век. Защото тогава под понятието „македонци“ се е разбирало част от българския народ. Без никакво съмнение Гоце Делчев е бил и македонец и българин. Същото важи за Тодор Александров, за Иван Михайлов, за Гьорче Петров, а защо не и за Димитър Талев и за огромното мнозинство от обитателите на Македония по това време. Стратегическата цел на България формулирана от министър Захариева – „Македония да признае, че сме имали обща история“, може да бъде постигната само ако македонците – такива каквито повечето от тях са днес, преценят, че това е от полза за самите тях.

Ако хем отричаме, че има „тях“, хем ги обвиняваме, че “крадат нашата история“, единственото, което ще постигнем е безброй празни спорове! Външни сили ще се възползват от тях.
Упрекът, който трябва да се отправя към министър Захариева е не че сме „признали“ македонска нация и език, а защо в нашия договор с Македония се говори за „добросъседство и приятелство“, а в този, който Македония подписа с Гърция – за „стратегическо партньорство“?

Само стратегическо партньорство на България и Македония – признато като „специално“ и от Гърция ще гарантира българо-гръцкото съюзничество!
Стратегическо партньорство на Македония и Гърция може да означава и изолация на България. Но това пък ще направи целите Балкани уязвими за чуждо проникване.

България няма да постигне стратегическите си цели, като отказва да признае съвременните македонски нация и език. Крайно време е да си дадем сметка, че мнозинството от македонците ще поискат да споделят с нас нашето общо културно наследство, а гърците ще потърсят нашето „стратегическо партньорство“, само ако сме силна, уважавана и достойна държава. Скорошните изказванията на Кодзиас, а и на Заев, който говори за македонска история от Св. Св. Крирл и Методи до днес, не ни дават повод да мислим, че Скопие и Атина ни разглеждат като сериозен фактор. Но преди да се сърдим, нека помислим, дали нямат основания за това.