БЗНС основан 1899г.

Лондонски договор

17 май е ден на върховно постижение за българската дипломация. Нямам предвид само днешната среща на върха „Европейски съюз-Западни Балкани“, чието значение тепърва ще се оценява, а забравения 17 май (по стар стил) 1913 година, когато следосвобожденска България достигна до връхната точка на своето развитие. В двореца „Сейнт Джеймс“ в Лондон е сключен мир, който слага край на Балканската война.

Той е подписан не само от представители на воюващите страни – Османската империя, България, Сърбия, Гърция и Черна гора, но и от представители на великите сили . Според договора Османската империя отстъпва на съюзниците всичките си владения на запад от линията Енос (на Егейско море) – Мидия (на Черно море), без Албания . Османската империя се отказва от суверенитета си над остров Крит, който отдавна е контролиран от Гърция, а статутът на егейските острови и полуостров Атон, окупирани от Гърция през войната, е предоставено на европейските сили.

България контролира цялата територия между Черно море, линията „Енос – Мидия“, Егейско море и река Вардар (без полуостров Халкидики). Солун е контролиран от гърците, макар в града да има разположен малък български гарнизон.

Създаването на нова държава – Албания – макар тя да обхваща не повече от 60 – 70% от албанското население, е осуетило плановете на Сърбия да опре на Адриатическо море. Това е една от причините тя да откаже да спази договора си с България от 1912 година и отказва да се изтегли не само от т.н. „Спорна зона“ (обхващаща градовете Скопие, Тетово, Гостивар и Струга), но и от приетата за „Безспорна“ (българска) зона в Македония, простираща се между Вардар и Охридското езеро. По договор съдбата на „Спорната зона“ е трябвало да бъде решена от руския цар. България влиза в Балканския съюз дълбоко убедена, че той стои зад нея. Това се оказва горчива заблуда.

За да разберем в дълбочина процесите, които се случват и за да си извлечем изводи за днешния ден, трябва да се върнем 35 години по-рано. През 1878 година британският премиер Дизраели, в реч пред парламента заявява, че е силно обезпокоен от създаване на автономна Българска държава, която да се простира от Черно до Бяло море, и която вероятно ще бъде руски сателит.

Заедно с Австро-Унгария Британия настоява за свикване на международна конференция, която в крайна сметка се провежда в Берлин и разпокъсва земите на Българската екзархия – макар нейните граници да са наскоро очертани след серия от референдуми. Причината е очевидна. Западните сили се стремят да ограничат влиянието на Русия. Още тогава обаче българите е трябвало да си дадат сметка, че Русия не само че не може да отстои българският национален идеал, но е ненадежден съюзник. Именно руснаците не допускат в Берлин нито един български представител, макар всички народи от региона, дори арменците да са представени.

През следващите години се случва нещо неочаквано. В книгата си „Дипломацията“ Хенри Кисинджър пише: “Българската криза от 1885 година дава нов тласък на всички тези импулси. Нов революционен акт довежда до една уголемена България (…) от която Великобритания и Австрия са се страхували. В нагледна демонстрация за това как историята може да опровергае и най-твърдо поддържаните очаквания, нова България, съвсем не е контролирана от Русия, а обединена под ръководството на княз от германски произход.“

Русия продължава да се меси брутално в българските дела и успява да принуди княз Александър Батенберг да абдикира, макар превратът срещу него да е осуетен от смелите действия на Стефан Стамболов. Но ако еманципацията ни от Русия проправя пътя към Лондонския договор, българският елит не изработва ясна стратегическа доктрина. Не оценява, че основната ѝ цел трябва да бъде „закотвяне“ на Егейско море и установяване на стратегически съюз с основната „морска сила“ – тогава Великобритания, по-късно – САЩ. Вместо това, след падането на Стамболов България прави опит да възстанови уж „традиционно добрите си отношения“ с Русия. От своя страна Русия никога не прощава на България опита ѝ да е самостоятелна.

По време на Балканската война част от българския елит вярва, че руският цар стои зад България. След подписването на Лондонския договор за мир бързо става ясно, че Русия няма да подкрепи България в спора ѝ със съседите.
Митрополит Методи Кусев обвинява Русия за последвалия погром на България.

Макар той да е фактологично прав, е доста незряло независима държава да обвинява велика сила за совите провали. България е трябвало да е наясно, че на Русия не може да се разчита. Трябвало е да разбере, че основният геополитически императив – закотвянето на Егея е успешно постигнат, че при създалите се обстоятелства „Македонският въпрос“ не е можело да бъде незабавно решен. Вместо да консолидира позициите си да „замрази“ спора за Македония, България влиза в серия от войни, чийто изход е загубата на излаза на Бяло море, а това именно прави две десетилетия по-късно страната ни не толкова важна за Западните сили и тя е оставена на Съветския съюз.

Запазването на „Лондонска България“ е можело да гарантира далеч по-приятно бъдеще за страната ни през идните 100 години. Но така е в реалния свят. Има грешки, които са непоправими!

Днес Лондонският договор е напълно забравен.
Но след 1989 година пред България се отвориха нови възможности да ревизира последиците от националните катастрофи и от Деветосептемврийската катастрофа. През 90-те изглеждаше, че България отново е на път да се еманципира от Русия. Същият Кисинджер тогава заяви, че България е направила най-големия скок, сравнена с всички европейски страни. От нарочена за „най-верния съветски сателит“, България успя да се превърне в страна членка на ЕС и НАТО. Балканската конфигурация също се подобри значително. Югославия се разпадна и Македония получи независимост. През последните години традиционно силните отношения между Съединените щати и Турция се влошиха до степен, че преди дни президентът Ердоган отзова своя посланик във Вашингтон! Стратегическата стойност на България в очите на „морските демокрации“ отново рязко се покачи, предвид на новите предизвикателства, които Русия започна да отправя из целия регион.
Стратегическият съюз с „морските демокрации“ днес би позволил на България да постигне националния си идеал – максимално икономическо, политическо и социално сближаване с Македония и евентуално договаряне на суверен излаз на Егейско море – предоставяйки на Гърция подобен суверен излаз на Черно море, чието значение рязко ще се увеличи с отварянето на новия „Път на коприната“. По този начин би се постигнало и стратегическо партньорство с Гърция!

Само че както през 19 век, така и днес става ясно, че българското общество като че ли не е в състояние да се обедини в защита на българския национален интерес, когато предизвикателството идва от Москва! За голяма част от българите Русия остава по-голям авторитет от който и да е български политик, а нейното благоволение по-важно от който и да е национален идеал. Това не може да остане незабелязано от нашите съюзници в НАТО и в обозримо бъдеще те едва ли ще заложат на нас!

Заявеното „поклонническо посещение“ на президента Радев в Сочи – местоположение вероятно избрано от руската страна, за да е близо до окупирания Крим, едва ли ще реши някои от тежките проблеми в българо-руските отношения. Цената на газа няма да падне, нито руският пазар ще бъде отворен за български стоки. Русия няма да подкрепи която и да е от българските стратегически цели, но очевидната податливост на България пред руския натиск ще направи така, че и Западът може да не подкрепи нашите императиви!

Циркът разигран от Светия синод на БПЦ показа
пълната българска немощ

През ноември миналата година Македонската църква, която претендира, че е правоприемник на българската по име и характер Охридска архиепископия помоли БПЦ да ѝ стане църква майка. С този акт се ревизираше десетилетната политика на отричане на българските корени на македонците, внушенията, че Екзархията била чужда за тях институция, която искала да ги асимилира и т.н.
„Майка ти“ по дефиниция не може да ти е чужда. Тя не може да те асимилира… Този пробив бе немислим допреди няколко години. Българският патриарх и част от владиците заявиха, че ще протегнат братска ръка за помощ. Лидерът на ВМРО и военен министър се изказа в подкрепа на това сближаване, а президентът Радев бе посрещнат радушно в Бигорският манастир, където игуменът Партений заяви, че българите и македонците излизаме от един и същи купел! Пробивът изглеждаше сигурен… но руският патриарх направи скандално посещение в София, нахока нашите духовни и държавни първенци и те унизително се огънаха и снишиха!

17 май 1913 година бележи връхна точка на развитието на

следосвобожденска България, която успя да се еманципира от Русия,

но не осъзна, че равноправни отношения с нея са невъзможни. Тогава нашите управници не дефинираха какво е супер важно и какво второстепенно. Затова и толкова глупашки проиграха огромните постижения!
17 май 2018 година бележи връхна точка в развитието на нова демократична България – постигнала толкова много след разпада на Варшавския договор. Ще успеем ли този път да затвърдим постигнатото и да се утвърдим като основна опора на Западната цивилизация на Балканите?

Все още не е късно да постигнем това, но часовникът зловещо трака. Длъжни сме да покажем, че като народ, не само като отделни временни управления, можем да се обединим в съпротива срещу всеки натиск, който е в ущърб на нашите национални интереси, дори когато той идва от Русия. Не го ли направим ще останем сами между Русия и Турция, която се утвърждава като независим от Запада играч и ясно демонстрира, че не е забравила за дните на Османската империя.
Геополитическото положение на България през последните близо 105 години никога не е било толкова благоприятно, колкото е днес. Но ако отново го проиграем, както проиграхме постигнатото при Лондонския договор, катастрофите може да са по-страшни от тези през 1913 г., 1918 г. и 1944 година!