БЗНС основан 1899г.

Маските паднаха

Изказванията на Кодзиас не привлякоха вниманието на българските медии!

Николай Василев

„Техният език (все още) се създаваше през 1948 г., а след това през 50-те години на ХХ век той бе признат от ИРЕ, която е предшественичка на Нова демокрация. Някои от фамилиите на Мицотакис и Караманлис, тогава са се съгласили, че техният език е македонски. Защо са го направили? Нима не са разбирали за какво става дума? Гръцката дипломация е искала ла отдели този език от българския, защото се се страхували, да не се появи някога на границата им една голяма България – каза гръцкият външен министър Никос Кодзиас по време на жестоките спорове, които разтрисат гръцкото общество след подписването на договора с Македония на Преспанското езеро. По-рано, в интервю по гръцка телевизия Кодзиас заяви, че в края на 19 и началото на 20 век гръцката дипломация бранела тезата, че езикът на „това население“ бил македонски, за да го отдели от българите.“

С това бяха свалени всички маски. Вековната политика на Сърбия и на Гърция е била, да получат обща граница при все, че народите им не са съседни,. Тези българи, които не могат да бъдат посърбени и погърчени, да бъдат поне поне дебългаризирани. За подобна дръзка операция е било нужно силно оръжие. То бе намерено в славното, библейско име Македония. Само че се оказа, че Сърбия и Гърция трябваше да платят прескъпа цена за тази операция.

Сърбия трябваше да се откаже от част от „международно признатата си територия“, а Гърция от „интелектуалната собственост“ на част от античното си наследство.

Сърбия, за да получи обща граница с Гърция воюва на два пъти с България – във Втората Балканска война и в Първата световна война. Макар и в двете войни да се оказва на страната на победителите, цената, която Сърбия заплаща е колосална! Над 1/3 от мъжкото население бива избито, а придобивките се оказват нетрайни! Сърбия не успява да асимилира „Вардарската бановина“ и след Втората световна война е принудена да приеме създаването на „Народна република Македония“. Докато тя е част от Югославия, отстъпката изглежда незначителна. За разлика от повечето други югославски народи, сърбите се идентифицираха с цяла Югославия, но федерацията се оказа опасен капан, който доведе сърбите до катастрофа – както външният им министър Дачич наскоро призна. Все още малко сърби се замислят, дали съдбата на техния народ нямаше да е по-добра ако през 1913 година не бяха настоявали за обща граница с Гърция и ако не се бяха ангажиали с политики на разцепление на българския народ? При алтернативен развой на събитията „Скоплье“ и Куманово можеха да са безспорно сръбски градове, а България традиционен съюзник на Сърбия! Но историята не признава „ако“. Опитът на Сърбия да получи обща граница с Гърция завърши с това, че след независимостта на Македония и Косово, Сърбия се върна близо да границите си от преди Първата Балканска война! Както е казано: Който много иска и малкото изгубва!

Гърция се справи значително по-добре. Поради отказа ѝ да изостави своите в районите на Лерин, Воден и Костур, а и поради прекомерната претенция за Солун, България изгуби не само Кукуш, Драма и Кавала, но и Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач (Александруполис) и трудно извоювания си излаз на Егейско море. Макар че през 20-те години Гърция прави известни опити за „македонизация“ на завареното на нейна територия българско население, чрез т.н. „абецедер“ (Македонски буквар, който ползва латинската азбука), официална Атина се отказва от тази политика, когато тя става част от стратегията на комунистите по време на Гражданската война (1946-1949). С течение на времето Гърция успява да умири областта и да асимилира населението в определена степен. И все пак, както признава Кодзиас, Гърция е подкрепила усилията на Югославия да откъсне духовно и езиково македонците от България. По време на Студената война, Докато България дегенерира под съветския ботуш, на „еленогласните елини“ беше негласно позволено да демонстрират някаква идентификация с македонците, но всяка проява на българска идентичност биваше незабавно пресичана от корен. По признанието на американски посланик в София, Гърция е реагирала остро когато гръцки гражданин с българско самоопределение от района на Лерин е бил приет от американското посолство в Атина.

Тази политика се обърна срещу Гърция през 90-те години, когато Македония се опита да си присвои античната македонска история. Кодзиас днес се опитва да защити договора, който подписа с външния министър на Македония Никола Димитров, но много гърци се опасяват, че светът ще асоциира понятието „Македония“ не с тяхната провинция, с независимата държава „Северна Македония“, чиито граждани ще се наричат македонци и чийто език ще се определя като македонски. В новия дигитален свят, „интелектуалната собственост“ може да се окаже по-важна от физическата.

От дистанцията на времето можем да заключим, че интелектуалната агресия целяща разделението на българите не донесе нищо на Сърбия и излезе скъпо на Гърция. Но все пак най-голямата цена я плащат тези македонци, които в резултат на бурната история отказват да приемат, че предците им някога са били част от българския народ. Няма я вече мощната Югославия, да защитава пред света измисления исторически разказ, с който са отраснали. Тези хора дори се обиждат от българската, но и от световната историография. Приемането на „географско определение“ към името на държавата им изглежда като елемент от разнебитването на идентичността. Приемането на албанския език като официален в Македония се приема за знак, че и тяхната малка държава вече не е само тяхна. Тези хора порсто не виждат бъдеще за своя народ.

Историята на Балканите е достигнала нова преломна точка. Или ще се стигне до интеграция на целия регион в ЕС и НАТО, или до неговото разкъсване и попадане в зоните на Русия и Турция. „Европеизацията“ не Балканите може да се случи само ако в някаква степен се възстанови „Балканския съюз“, който през Балканската война прогони османците от сърцето на региона. Това ще се случи когато Кодзиас не само признае, че Гърция е работела за отделянето на македонците от българската едно-национална тъкан, но и се извини за тази политика. И когато Сърбия осъзнае, че опитът ѝ да получи обща граница с Гърция се бил стратегическа грешка, с много трагични за страната последици.

И не на последно място, европеизацията на Балканиоте ше се случи, когато Зоран Заев и Никола Димитров обяснят на народа си, че историята не е била такава каквато са я учили в училище, а каквато е описана в трудовете на професор Димитър Димитров – таткото на външния министър. (В своите книги той заяви, че македонците не трябва да се срамуват от 11-вековното си определение като българи).
Подобни действия на ръководители на Гърция, Сърбия и Македония все още биха били крайно непопулярни. Но днес, когато маските падат, те са единственият начин за спасение на Балканите от нови трагични развития, за десетилетия напред! Ще може ли българската дипломация да формулира подобно разбирателство? Не и ако България не се превърне в подредена и уважаване страна с върховенство на закона!