БЗНС основан 1899г.

Сериозно за цар Борис III

Трагичната история на монарха ни показва, че снишаването и лавирането не носят дивиденти за България
Цар Борис III

Николай Василев, политолог

На днешния ден се навършват 124 години от рождението на цар Борис III. Фигура, която в близкото минало разделяше жестоко нацията. Не само за комунистите, но и за демократичните партии като БЗНС и БСДП, както и за първия демократично избран президент Желю Желев, той беше „военнопрестъпник“. Наблюдатели като Леа Коен и Вени Марковски и до днес имат подобно отношение към него. Десницата от друга страна, често не пестеше суперлативи за „царя обединител“. На него бяха кръстени булеварди и в негова чест бяха издигнати паметници. Постепенно, лявото говорене срещу цар Борис III затихна, особено след като краткото дефилиране на сина му на политическата сцена

нанесе тежък удар върху традиционната десница

Дори съветникът на Тодор Живков Константин Чакъров определи политиката на цар Борис III, към Съветския съюз като „мъдра“. Лидерите на ГЕРБ – партията, която в някаква степен се явява като продължител на НДСВ, както и новите ръководства на БСП – доскорошни коалиционни партньори на „царската партия“, днес предпочитат да мълчат по въпроса. Цар Борис III е на път да бъде забравен. Той почти не присъства в националния възпоменателен календар.

Смисълът от изучаването на историята, на успехите и грешките от миналото e да се трупат

опит и мъдрост

Така всяка нация изработва своя доктрина и да я следва упорито за да запази постигнатото и да постигне пропуснатите цели. Над хиляда години евреите си казваха: „Хайде, догодина в Йерусалим“… и стигнаха до там! Смисълът на историческите анализи не е да ни кара да „обичаме“, или да мразим някой държавник, починал преди много десетилетия, а да си дадем сметка дали политиката, която е водил в дългосрочен план е била успешна. Така ще можем да преценим дали трябва ли да я следваме, или напротив.

Цар Борис III управлява България в трудно време. Едва на двадесет и четири години се възкачва на трона когато страната е в състояние на национална катастрофа. Постига някои значими успехи – най-трайният от които е връщането на Южна Добруджа, но след мистериозната си смърт оставя нацията

без функциониращи демократични институции,
без изявени водачи и което е най-лошото – във война с големите демокрации. Независимо от усилията на царя да умилостиви Сталин, скоро България е нападната от Съветския съюз и няма кой да си мръдне пръста в нейна защита.
Това са безспорните исторически факти. Големият, актуален днес проблем идва от упоритото твърдение на апологетите на цар Борис III, че нищо не можело да се направи, за да се избегне този трагичен развой на историята.
Нация, която приеме, че съдбата ѝ се определя от други е наистина обречена на провали. Големият държавник е този, който успява да вдъхнови своя народ, който го кара да вярва, че има смисъл да се бори, който успява да поведе нацията, дори когато трябва да се поемат рискове.

Трябва сериозно да си отговорим на въпроса:
Такъв държавник ли е цар Борис III?
И което е по-важно. Трябва ли да следваме неговата политическа линия на снишаване и лавиране, или напротив – трябва да приемем съвсем друго поведение на международната сцена.
Няма анализатор – апологет, или критик на царя, който да отрича неговата висока

интелигентност и проницателност

Британският пълномощен министър сър Джордж Рендъл по-късно си припомня: (Цар Борис ми каза) „че очаквано, Хитлер бил по-труден събеседник от Гьоринг, но и двамата вярвали в британската слабост. Царят ги уверил, че грешат. Англия не само ще реагира остро и с увеличаваща се ефективност, ако бъде предизвикана, но тя има умението, колкото и неподготвена да изглежда в началото, да спечелва последната битка. Страните от Британската общност ще я подкрепят. В крайна сметка ще се намесят и Съединените щати.“

Цар Борис III е убеден, че Хитлер ще изгуби Втората световна война, но не намира път за България, през водовъртежите на конфликта до демократичната част от следвоенна Европа. Вместо това възприема пагубната за българския народ политика на снишаване и лавиране…

Не бива разбира се да обвиняваме само и единствено него за трагичния развой на българската история. Според легендата, той заявил, че министрите му са англофили, генералите – германофили, а народа – русофилски. Трудно е да управляваш нация, която не знае какво точно иска. Но нима задачата на държавника не е да преодолява предразсъдъците на народа и да не позволява на генералите да се месят в политиката.

През 1940 година цар Борис постига виртуозен дипломатически успех. Притисната от Сталин, Румъния търси помощ и защита в Берлин. Царят, без да се обвързва с Германия, успява да убеди Хитлер да постави като условие за даване на гаранция на Румъния постигането на помирение и ревизия с България. Не само Хитлер и Сталин, но и Чърчил признава връщането на южна Добруджа. Британският премиер все още не е намразил България (както обичат да твърдят много свързани с ДС историци у нас), а е убеден, че няма да повторим грешката от 1915 година, когато се обвързваме с Германия. Два месеца по-късно Мусолини напада Гърция и Атина отчаяно се нуждае от помощта на Лондон. Но България няма смелостта да потърси посредничеството на Великобритания за териториална ревизия с Гърция, която да ни върне излаза на Егейско море и да направи страната ни

непрежалима за „морските демокрациии“

По това време Турция е била готова да сключи с България договор за взаимна защита на неутралитета, така че изобщо не е сигурно, че Хитлер е щял да нападне България, ако тя не се присъедини към Пакта и не допусне Вермахта да пресече българската територия. Напълно възможно е било Хитлер да прецени да пресече (доброволно, или силово Югославия и да остави България неутрална. Но каквото и да се беше случило, ако България беше получила Егейско пристанище през 1940, едва ли щеше да бъде оставена в Съветската зона през 1944 г.

През цялото си царуване цар Борис III се е стремял да избягва насилието. До идването на германската армия на Балканите няма нито една антисемитска изява. Като (реално погледнато) васал на Хитлер, царят отправя предизвикателство към Берлин като не предава на Райха евреите, които са били под български контрол преди 1940, но съучастничи в депортацията на тези евреи, които Хитлер сам е завладял и дал на България за „администриране“.

През цялото си управление цар Борис III не е вярвал непоколебимо в демокрацията, или най-малкото не е бил убеден, че в България могат да се установят силни демократични институции, които да не произвеждат партизанщина и корупция. Поддал се е на съблазънта да установи авторитарен режим и е подхранвал сред народа илюзията, че политиката може да се определя не от конкурентни партии, а от „реализирали се в професиите си“ личности.

В заключение трябва да ни е ясно, че политиката на цар Борис III не бива да ни служи като пример за подръжание. Деспотите не могат да бъдат умилостивени и единствената защита за България е установяването на плътно обвързване с големите демокрации – в политическата, в отбранителната, в икономическата, в културната сфера. Това би било възможно само ако и във вътрешен план изградим държава от западен тип – със силни институции и гарантирани права на различните. Историята трябва да ни е научила, че България трябва да води такъв курс, дори когато става „напечено“! Както през 1941 година, така и сега ще се намерят много умници, които ще кажат, че това е рисковано. Че нямало смисъл да дразним източните деспоти.

Трагичната история на цар Борис III ни показва, че снишаването и лавирането не носят дивиденти за България. Време е да възприемем кредото на достойното поведение!