Ако предизборните програми значеха нещо в българската политика
Факт е, че комунизмът в България беше наложен с много по-голяма жестокост. Факт е, че в първоначалната си фаза той срещна и най-голяма съпротива. Но е факт и че у нас, той пусна по-дълбоки корени и успя да привлече за своите цели по-широки обществени прослойки, отколкото в повечето страни от Източна Европа. Прав е Румен Аврамов, когато твърди, че у нас комунизмът не беше пролетарски, а дребнобуржоазен. Средният българин запази малко имотец и си помисли, че има ниша, която да го защитава както от държавата, така и от пазара. След падането на Берлинската стена, когато България попадна в хладния свят на глобалната конкуренция, за мнозина това означаваше повече усилия отколкото те бяха готови да направят. Или по сполучливата ремарка на Симеон Сакскобурготски – трябваше да си променят „чипа“. Вместо да направят това мнозина продължаха да търсят спасител. Ще си работим както при социализма, а ще ни плащат както при развитите капиталистически държави. Е това се оказа възможно само за корумпираните политици и чиновници и не случайно те не пропуснаха шанса да осъществят мечтите си. Резултатът беше повсеместна партизанщина и корупция. Това прогони реалните инвеститори и привлече само тези, които видяха шанс за особено големи и бързи печалби. И така попаднахме в това, което Сидеров нарича „колониална зависимост“. Но България не трябва да се изолира от големия хладен свят, а да се интегрира по-добре, така, че да навлизат нискорискови капитали, а вместо източник на емиграция, България да се превърне в магнит за имигранти. Докато това не се случи, ни чака все по-грозна борба за власт, все по-нагло прокарване на лобистки интереси и все по-малка връзка между предизборните програми и следизборните коалиции!