Можем ли да бъдем съюзници, как се случи обръщането на колективната ни памет?

На 11 и 12 юли тази година в Брюксел ще се състои поредната Среща на върха на НАТО. Очаква се Македония да бъде поканена за да стане 30-я член на Алианса. България има огромен интерес това да се случи. Но наш искрен съюзник ли ще бъде Македония?

По всичко изглежда, че и към тази дата гробът на полковник Каварналиев край Дойран ще си стои осквернен. Нищо в църквата на Ново село, Щипско няма да показва, че там е погребан легендарният войвода Христо Чернопеев. Пред входа на църквата в Прилеп няма да има никакъв знак, че там е намерил вечен покой храбрият полковник Стефан Илиев. Гробът на войводата Тома Давидов край Охрид едва ли ще бъде възстановен. Списъкът е дълъг, но поне тези четири гроба можеха да бъдат възстановени и почетени през първата година след подписването на договора за Добросъседство и приятелство. Българската държава от години прави постъпки за това, но без успех. Всеки път от най-горна инстанция се получава съгласие, но нищо не се случва, уж защото имало местни „вознемирени“ граждани, които разглеждали надгробните паметници като символ на „окупация“.

Можем ли да бъдем съюзници, със страна, която не позволява възстановяването на български гробове и не демонстрира покаяние, за това, че ги е поругала? Трябва ли щом „тихата дипломация“ не дава плодове България да удари с юмрук по масата? Или трябва да си затворим очите пред всичко, само и само Македония да стане член на НАТО и на ЕС, защото това е в наш интерес?
Няма лесен и еднозначен отговор на този въпрос. България се нуждае от изключително ловка дипломация.

Македония не би имала проблем да възстанови гробовете, ако може да ги представи като „чужди“. Недалеч от гроба на полковник Каварналиев стои паметник на загиналите през Първата световна война ирландски войници… Но Македония не може да представи загиналите български герои като чужди, защото когато те са загинали, са били възприемани от предците на днешните македонци като свои. Христо Чернопеев е македонски войвода, участник в емблематичната за македонската историография афера „Мис Стоун“, макар, че е роден в село Дерманци, край Луковит. Тома Давидов е македонски войвода… от Ловеч. Полковник Каварналиев загива защитавайки хилядите бежанци от Егейска Македония, бягащи към, а не от българската армия представена от македонската историография като окупатор. Когато полковник Илиев загива геройски край „Червената стена“, той е оплакан от хиляди прилепчани и е погребан като свой, на видно място пред главната църква на града „Благовещение Богородично“.

Мнозинството от съвременните македонци отказват да приемат не само родените в България, но загинали за нейната свобода като герои. Те не приемат за такива и много от своите преки предци.

Поруганият гроб на полковник Каварналиев

На 1-ви юли край Щип се проведе честване на 105 годишнината от битката при Брегалница. В това сражение между българи и сърби, както и в последвалата битка при Калиманци се сражава геройски и Македонското опълчение. При Брегалница сърбите изтласкват българите, но при Калиманци те са спрени и не успяват да се свържат с настъпващата по долината на река Струма гръцка армия. Там Македонското опълчение унищожава Черногорския корпус. На честването тази година присъства сръбският посланик. Кметът на Щип Благой Бочварски заяви: „Тази битка трябва да служи като урок за това как народите на Балканите не трябва да се отнасят един към друг. Това, което трябва да правим ежедневно, е да подаваме ръце на всички и да се борим с разделенията“.

Прекрасни думи… но честването не беше представено като помирение между народи, чиито предци са се сражавали един срещу друг! На паметната плоча, на която бяха поставени цветя пише, че изграденият там някога сръбски военен паметник е бил разрушен от „българските фашистки окупатори“. Чрез паметната плоча македонските власти приканват обществото да се идентифицира не с Македонското опълчение от Балканските войни и Първата световна война, сражавало се рамо до рамо с Българската войска, а с Титовите партизани от Втората световна война, които според легендата се борели геройски срещу злите „български фашистки окупатори“.

Обективно погледнато, Македонското опълчение през онези войни е било на практика всенародно. Само изолирани сърбомани и гръкомани са били срещу него. Титовите партизани от своя страна са разделяли жестоко народа! Техни жертви стават братът на Никола Карев и синовете на Питу Гули.

Как и защо се е случило подобно „преобръщане“ на колективната памет?

Тъжната истина е, че безпримерният героизъм на Македонското опълчение и на безброй български войници не довежда до освобождение на Македония. Войните завършват с поражение. Българската кауза, започва да се изживява като „кауза пердута“. От своя страна, макар Титовите партизани да налагат кървав режим, след 1948 година, докато България тъне в Съветския блок, Тито успешно извежда Македония от него. Изследване на македонския вестник Дневник от май 2012 г. посочва, че 80% от гражданите на Република Македония, независимо от тяхната етническа или религиозна принадлежност заявяват, че са живели по-добре по времето на комунистическа Югославия, отколкото в независима Македония. Някогашната представа за България като „своя“ и за Сърбия (по-късно Югославия) като „чужда“ се преобръща в масовата историческа памет. За повечето днешни македонци, митът, че след като побеждават „българския фашистки окупатор“, Титовите партизани, в рамките на Втора Югославия създават днешната македонска държава е основа на тяхното светоусещане. Збигнев Бжежински е безкрайно прав, когато твърди, че историческата памет може да е смътна и дори фактологично погрешна, но тя е част от историческата система на знание, която определя политическото съдържание.

У нас нещата не са корено различни. Според изследователския център „Тренд“ над 40% от българите биха живели по времето на Тодор Живков. Време, в което нямаше българин, който да не е убеден, че при Тито се живее по-добре! Наскоро БСП направи дори опит да реабилитира Георги Димитров. Но дори и много от критиците му твърдят, че по „Македонския въпрос“, той бил направил грешка.
Истината е, че не е направил никаква „грешка“. Георги Димитров е съветски поданик и враг на България. През септември 1944 година той увещава Сталин да нападне страната, в която се е родил. По късно е изпратен с обоза на окупаторската армия, за

да съветизира България

Ако си е въобразявал, че ще му бъде позволено да води някаква самостоятелна политика, то очевидно е бил и доста глупав.

Тито, чийто режим в началото е по-кървав и по войнствен дори от този в България успява да се изплъзне от хватаката на Сталин и това го прави изключително популярен в Югославия, включително и в Македония. Но когато относителните свободи и благосъстоянието на поданиците се дължат на силата и престижа на един човек, а не на демократична система, базирана на върховенството на закона – всичко се разпада, когато този човек напусне историческата сцена. Хората не винаги осъзнават това. Не всички българи си дават сметка, че режимът на тока и купонната система от 1990 г. са пряка последица от режима на Тодор Живков. Още по-малко хора осъзнават, че кървавите войни в разпадаща се Югославия бяха пряка последица от начина по който Тито беше построил империята си.

Македонската нация се създава, не защото Тито, Сталин и Димитров са я планирали. Тя става реалност защото България губи войните (1913, 1915-18) и е завладяна от Съветския съюз през 1944 г. При тези условия за македонците изграждането на отделна нация е бил единственият възможен изход.

За съжаление демократична България не формулира ясни изводи защо са се случили националните катастрофи, нито взема всички мерки щото – най-страшната, деветосептемврийската катастрофа никога повече да не се повтори.

Разпадът на Съветския съюз и на Югославия дадоха шанс на потомците на възрожденските българи да постигнат националния си идеал – пък било то и като вече два отделни, но много близки народа, изградили стратегическо съюзничество, напълно интегрирани в структурите на Западния свят. Но това ще може да се случи едва когато от Съветския блок и от Югославия останат само лоши спомени.