На 15 ноември българският евродепутат Евгени Кирилов организира в Европейския парламент конференция по повод 70 години от разстрела на Никола Вапцаров. Редица македонски издания определиха събитието като поредната българска провокация, в момент на изострени българо-македонски отношения преди срещата на върха на Европейския съюз през декември, когато ще се реши дали страната им  ще започне преговори за членство в Е.С. Една от най-големите медийни империи в Македония СИТЕЛ се възмути най-остро от „наглостта” на българите да представят „македонският поет” Вапцаров като българин. Няколко реда по-долу същото писание определя Евгени Кирилов като „познат български политик с изразени антимакедонски позиции, чиято помощничка в Европарламента беше и познатата македонска „Бугарка” Спаска Митрова”. Значи Вапцаров няма как да е българин, щом е определял Македония като своя родина, а Спаска Митрова няма как да е истинска българка, щом е родена там.

Реакциите в България не закъсняха като очаквано най-острото изявление дойде от Божидар Димитров. Пред Агенция Фокус той заявява: „Доказателство за това, че Никола Вапцаров е българин, е, че пише на български език всичките си литературни творби, че е участник в българската антифашистка съпротива, а не в югославската и че е разстрелян в българска казарма, не защото е македонец, а защото е член на военния център на Българската комунистическа партия.” Няколко реда по-долу той добавя за БСП: „като наследници на БКП, те имат много тежка отговорност за това, което се е случило, с налагането на македонската нация в средата на ХХ век не само пред над 1,2 милион българи във Вардарска Македония, но и над 250 хиляди българи в Пиринска Македония”.

Чакайте малко, ама Вапцаров не е ли комунист именно по онова време? Не само, че е комунист, но е и страстно вярващ, готов да пожертва всекиго и всичко за комунистическите идеали. „Какво тук значи някаква си личност?” е предпоследното изречение, който той ще напише. Българският произход на Вапцаров е очевидност. Баща му е доказан български националист, приятел на цар Фердинанд, а когато кайзер Вилхем посещава България по време на Първата световна война преспива в неговата къща. Майката на Вапцаров също се самоопределя като българка през целия си живот, много след смъртта на сина си. Но Никола не е човек страстно привързан към бащините си идеали: „Мърмореха бащите в къщи така било е ще бъде. А ние плюехме намръщено на остарялата им мъдрост” (История). Разбира се гневът на Вапцаров е преди всичко социален. Той мрази глобалния капитализъм и страстно вярва, че макар с много кръв комунистите ще наложат рая на земята. Той се идентифицира с всички пролетарии: „работник от Тексас, хамалин от Алжир, поет, навред сам аз!”(Двубой). Тази глобална борба му дава смисъл на живота: „това е новото, което ме възпира да не пробия своя слепоочник, то злобата в сърцето трансформира, в една борба, която днес клокочи”. Поетът наивно вярва, че в Съветския съюз краварките обсъждат Пушкин и че след победата на комунизма „ще се радват на труда си хората, ще се обичат като братя” (История). Идеалистично си представя как: „в завода ти Лори си надзирател и казваш днеска искам двеста болта. Добре Лори, готово мой приятел! И двамата се смеехме доволни” (Сън). Но за да стане тази приказка реалност трябва да се мине през кървава баня. Противниците на червената идилия трябва да бъдат унищожени.

По това време обаче, партията за която Вапцаров без страх е готов да даде живота си обявява македонците за отделен народ с отделен език. Не е национално предателство да приемем, че на този фон и той е имал определени увлечения по македонизма. Вапцаров разбира се пише на литературен български, но има данни, че е участвал в дейността на някои македонистични литературни кръжоци. Разбира се, в творчеството му няма анти-българизъм. Той определя Ботев като свой духовен водач. Не си и помисля да определи България като окупатор, но залага на определено регионално чувство на привързаност: „Ний сме слети в сърцето, в ума, но земята не чувствувам моя… Над мойта земя в небето опира Пирин. И мурите в буря илинденски приказки пеят, над Охрид лазура е толкоз просторен и син, а още надоле е светлия бряг на Егея.” Вапцаров не е икона, пред която трябва да се кланяме. Не е и мъдрецът, чийто завет трябва да следваме. Вапцаров е страстен адепт на комунизма – идеология нанесла толкова страдания на цялата планета и в този контекст дава едно рамо и на македонизма – идеология разкъсала българската етническа цялост. Като безспорен талант Вапцаров е огледало на едно жестоко време, когато разстрелват поети. Време, когато БЗНС е сред малкото политически сили у нас, които проповядват умереност и разбирателство. Време, в което рухват възрожденските идеали, а българският народ бива поделен социално, идеологически, дори национално! Днешната „македонска теория”, че Вапцаров е представител на едно подтиснато етническо малцинство и е разстрелян в борбата за неговото освобождение, е точно толкова нелепа, колкото „българската” теория, че Вапцаров е нямал нищо общо с политиката на комунизиране на България и на създаване на отделен македонски народ. Формирането на отделен македонски национален идентитет е дълъг, кървав процес. За мнозина като Венко Марковски и Павел Шатев това е процес на вътрешно разкъсване. Как би реагирал Вапцаров на последвалите събития, ако беше останал жив можем само да гадаем. Но помирението между България и Македония ще се случи само ако приемем историята такава, каквато е била и безстрастно изследваме трагичните процеси от времето на Вапцаров. Страстните нападки над неговия гроб няма да доведат до нищо добро.