От „Македонският идентитет”  на Николай Василев

 

„Не ние сега се отделямве от България и с това раздробяваме едно създадено цяло, но сме отделени и живеем отделно вече повече от 25 години. Други ни разделиха и създадоха от нас и българите различен живот, различни потребности и неравностойно полижение. И други не ни дават да се съедимим.”[1]

Животът на Крсте (Кърстьо) Петков Мисирков е изпълнен с превратности. Роден в патриаршистко семейство в тогавашната Османска, днес Гръцка Македония, учи в Сърбия,  известно време живее в Русия и завършва кариерата си като благонадежден българин, директор на гимназия в Габрово. През 1999 г. една анкета в Македония го определя за най-заслужилият македонец на 20-ти век. На него е кръстен Институтът за македонски език в Скопие. Според повечето македонци делото му играе ключова роля за утвърждаването на македонския език и в изграждането на съвременната македонска идентичност.

От своя страна българскара историография се отнася предимно неласкаво към Мисирков. Проф. Веселин Трайков го определя като „объркана личност”[2]. Подчертава се факта, че Мисирков започва кариерата си като страстен български патриот, след 1903 г. се трансформира в основен идеолиог на македонизма, за да стане отново български патриот в края на живота си.

Дори проницателният Сърбиновски не пести атаки срещу Мисирков[3], определяйки го като първосъздател на метод за дебългаризиране на преобладаващото българско население в Македония, без да анализира задълбочено мотивите му. Пласират се различни версии според които Мисирков бил сръбски или руски агент, а спроед известния с екстравагантните си тези Божидар Димитров Мисирков можело да се окаже и български агент написал брошурата „За македонцките работи” за да инфилтрира сръбските и руски агентури.[4] Как иначе да си обясним факта, че Мисирков запазва добри отношения с ВМРО, което рядко прощава?

За някои македонски историци късното побългаряване на Мисирков пък се дължи на житейската необходимост от оцеляване в България. Ако му се било наложело да живее в Сърбия, можело да бъде принуден да обяви македонците за сърби. Защо обаче се заселил в България, а не във Вардарската бановина не става ясно.

Внимателният анализ на „За македонцките работи” и последвалото завръщане на Мисирков към българската идентичност ни дава картина доста различна от тази на българин, който в даден монент се представял за (етнически) македонец или на (етнически) македонец, който в даден момент се представял за българин.

Какво казва Мисирков на читателите си в „За македонцките работи”? От днешна гледна точка се набива на очи, че никъде в брошурата не прокрадва класическата теза на македонизма: „Ние македонците не сме и никога на сме били българи, въпреки, че българите многократно са се опитвали да ни асимилират…”

Още в предговора Мисирков обявява:

„ Мнозина от македонските читатели ще бъдат очудени от появата на тази книга. Много (неща) в нея ще бъдат за очудване. Някой ще рекат: защо отцепване от българите, когато досега сме се наричали българи?”[5]

Авторът няма съмнение относно българското самосъзнание на най-многобройното население на Македония, още по-малко относно „българската боя” на „Комитето” (както той нарича ВМОРО) и относно българския характер на Илинденското въстание:

„Когато едно движение на едни места е разпостранено с убеждение, а на други със сила, то не може да се нарече общо.

Ние можем да казваме каквото си искаме, но в действителност то беше само частично. То беше работа на екзархистите, които се величаят като „българи” и следователно това е българска маневра, да се реши македонския въпрос само в българска полза, т.е. да се създаде една „българска Македония”. Може ли да не е още ясно, че ако се удовлетворят исканията на комитето Македония на истина ще се окаже българска?”[6]

Когато Мисирков говори, че ако „комитето” победи ще се стигне до „побългаряване на Македония” той е категоричен какво разбира под това. Не някаква асимилация на македонския етнос за създаването на какъвто той пледира, без никъде да загатне, че го приема за реалност към 1903 г., а за налагане на българския елемент над останалите елементи в Македония:

„За Източна Румелия казваха, че има гърци, но след освобождението се доказа колко гърци има там. С други думи, дайте вие властта на македонците,  това да се разбира на тези от тях, които се наричат българи и за няколко години ще видите, че от другите народности ще остане колкото гърци останаха в Румелия” [7]

Това, че българите са мнозинство едва ли ще накара другите да приемат този факт:

„Ама защо българска, защо не сръбска? Ще стане българска защото е такава. Да имаше в нея повече сърби, щеше да стане сръбска, а българският елемент щеше да отслабне. Това е ясно и справедливо от българско гледище. Но да не се забравя, че има и друго, при това много други гледища на Македонския въпрос като сръбското, гръцкото влашкото, руското, славянското, австрийското и на другите Западноевропейски държави” [8]

Особено проблематично е сръбското „гледище”. Патриаршистите (които използват гръцкия език в църковните си служби), турците мюсюлмани и арнаутите мюсюлмани и католици и власите вероятно ще се задоволят с гарантиране на техния език и училища само в районите където те преобладават. Но сръбите поставят под съмнение българския характер на езика говорен от мнозинството! Те няма да приемат български училища дори там, където те са приети от мнозинството от населението!

„Нима не мислят сърбите, че с успеха на въстанието, ако се зададе въпроса: на кой език да се говори в училищата, да речем в Тетово – автономното правителство, което ще бъде от „болшинството”  ще отговори – на български; съшото ще го отговорят и местните жители защото в техните очи българите, а не сърбите излязоха герои. И така в полза на българите ще се реши въпроса за езика в градските и селските школа. А понеже в автономна Македония няма да има място за пропагандите, то сърбите ще трябва да отстъпят място на българите. Ще се съгласят ли сърбите с това? Може би биха се съгласили ако тетовският говор беше много близък до българският литературен език. Но те знаят, че не е така.”[9]

А Мисирков знае, че Сръбските интереси и присъствие в Македония към 1903 г. са се превърнали в обективна реалност, независимо колко морално  (не)оправдана е тя;

„До 1878 г. всички, па и руското правителство казваха, че македонците са българи. След Берлинския конгрес влязоха със своите претенции и сърбите. Прави ли са те, не е важно за дипломатите. Сърбите в течение на 25 години успяха … да създадат впечатление, че в Македония има и сърби”[10]

Когато пита прави ли са те, Мисирков задава риторичен въпрос. От контекста е ясно, че той и читателите му са убедени, че сърбите не са „прави”. Но той не може да си затвори очите пред хладното но реалистично прозрение:

„Политиката няма работа с науката … Не е важно за дипломатите къде е истината”[11]

Мисирков не се свени да нарече посърбеният елемент в Македония „сърномани”, както понякога нарича патриаршистите, от които самият той произлиза „гръкомани”[12]. Естествено никога не си и помисля да употреби влязлата в жаргона на днешните македонци дума „бугаромани”. Емоционално се идентифицира с македонските българи и оспорва САМО невъзможността техните идеи да се осъществят:

„Кои са в България главните представители на организацията: Татарчев и Матов. Може би и единият и другият да са хора с висок патриотизъм и знание за положението в Македония. Но те са привържаници на крайни мери без да се съобразяват с политическото положение… Те приемат (една) единствена права гледна точка по въпроса за народността на македонските славяни – българската. А може да мислят, че въпроса за националността на македонците е второстепенен и ще се разясни след освобождението на Македония. Но те трябва да виждат в бъдещето действителността, а не това, което им се харесва!” [13]

И още:

„Комитето може да се похвали и с по-умерени лидери, но и те мислеха, че спасението на Македония е само в духовното единство, а и в господстването на българите в Македония’[14]

Мисирков разбира се не си и помисля да нарече тези хора „предатели” на макеоднския народ, както често правят неговите днешни последователи когато охулват днешните македонци с осъзнат български произход! Но Мисирков схваща жестоката реалност, че макар и в резултат от външни влияния и пропаганди, към 1903 г.  липсата на единство в „славяноезичното” мнозинство е факт:

„Да имаше между славяните в Македония национално и религиозно единство, да имаше съзнание за тях в населението, досега наполовина да беше решен Македонския въпрос. А когато едни македонци се наричат патриаршисти, други екзархисти, едни българи, други сърби, трети гърци и търсят покровителство в различни балкански държави, давайки им така право да се бъркат в македонските работи, дотогава не може да се мисли за общо въстание” [15]

Заключението на Мисирков е неизбежно:

„и така българската боя на движението е главната причина за неуспеха. Ако е така, какво се иска от македонската интелигенция, за да се олеснят нещастията на македонците (причинени) от сегашната нещастна авантюра?”[16]

Отговорът на Мисирков е изграждането на проект за обединяване на всички македонци, или поне само на славяноезичните чрез нов, небългарски македонски идентитет:

„Македонският народ се нуждае не толкова, барем за сега от официален език на болшинството, от генерал-губернатор от народността на болшинството и от свободна преса (Мисирков е на ясно, че това са неща, които няма да бъдат допуснати докато „болшинството” приема българския език за свой Н.В.), колкото от отстраняване и парализиране на дейността на националните и революционни пропаганди, от отстраняването на враждуването между привържаниците на различните национални и религиозни пропаганди … от официално признаване на македонска народност и от въвеждането … в официални документи на лица от славянски произход от Македония името македонец” [17]

Православните привържаници на Екзархията, на Патриаршията и на сръбската църква трябва да:

„образуват в Македония Единна Съборна и Апостолска църква т. е. да се възатанови Охридската Архиепископия, която ще бъде Архиепископия на цяла Македония”[18]

Трябва да се конструира и македонски език:

„Македонската интелигенция … трябва да говори помежду си на централното македонско наречие (велешко, прилепско, битолско охридско[19]), което трябва да се въведе във всички религиозни и национални пропаганди и в турските школа като задължителен предмет. Това наречие има да става литературен език на македонците” [20]

Крайната цел спроед Мисирков е:

„Тогава всички национални и религиозни пропаганди, които разделяха народа на различни групи, неприятелски една към друга да се отстранят и да настъпи мир за народа, за Македония, за Турция и за Европа.”[21]

Мисирков е наясно, че за изграждането за нов македонски идентитет и език ще трябва да се плати огромна цена, да се пожертва цялото възраждане, всичко което по-голямата част от народа е направила за утвърждаването си, в момент когато изглежда, че остава да се пребори „само” за политическата си свобода:

„това ще накара нас македонците да се откажем от нашия пръв дълг да се борим за политическа свобода, да разрушим всичко направено досега и да се почнем все едно от азбуката”[22]

Защо обаче непосредствено след Илинденско-преображенското въстание, показало на света справедливата кауза на българите в Македония той проповядва толкова драстичен план?

Мисирков е категоричен още на първата страница на „За македонцките работи”:

„често от един народ историческите условия изискват или коренно изменение на народните идеали, коренен обрат на идеалите в друга посока или го заплашва пълно унищожение”[23]

В каква друга посока може да се завъртят народните идеали? Може ли един народ да се откаже от желанието си да бъде свободен?  С неприкрита тъга Мисирков стига до заключението, че народът в Македония има шанс постигне свободата си… само ако се откаже от това да бъде български.

Твърденията, че Мисирков бил сръбски, руски или български агент не са намерили никакво потвърждение. Едва ли има нужда да се взираме в конспиративни теории, когато авторът обосновава съвсем ясно своето „очудващо” за мнозина екзотично предположение:

„в моята книга се говори за отцепване за съединение, но за отцепване от тези от които вече сме отцепени и с които никога няма да ни позволят да се съединим, а за съединение с тези, с които сме морално задължени да се съединим и с които съединението е още възможно” [24]

По страниците на „За македонцките работи”  Мисирков никога не осъжда българщината на македонците сама по себе си, а само в контекста на нейната трагична безперспективност, предвид съотношението на силите на Балканите в началото на 20-ти век.

На фона на тържествуващото българско възраждане в Македония, гениалният Мисирков предвижда  задаващия се трагичен крах.

През 19-ти век сблъсъкът в Македония е между все по-отдлабващата Османска власт и пробуждащите се български и гръцки национализъм. Македонските българи са в първите редици в борбата за учредяването на Екзархията. С нея те отвоюват важна победа, получавайки това, което Пламен Цветков нарича културно-просвенна Автономия:

„Това българско самоуправление може да се сревни с автономията на Сърбия за времето от 1815 до 1830 г. За разлика от сърбите българите са лишени от свои собствени въоръжени сили, но пък неоценимото им предимство е, че имат демократично избрано и демократично контролирано представителство пред Високата порта”[25]

Но прерастването на културно-просветната автономия в политическа се оказва невъзможно, преди всичко поради българския характер на евентуалната македонска автономия. Противници на българска Македония се оказват не само турци и гърци. В тяхната коалиция се включват сърби и ромънци и руснаци!

Макр Русия някога да е подписала Санстефанския предварителен договор, нейната позиция е еволюирала:

„Може ли Русия, със своята политика да отклони от себеси другите балкански православни държави? И що ще добие тя от тази загуба? Благодарността на българите? Може? Но българската благодарност е само ден до пладне, а после българите ще решат, че това Русия го направи със свои планове да завладее Балканския полуостров, спасението от което се намира в Англия. Затова българите вместо да са в съюз с „великата освободителка”, ще се хвърлят в скутовете или на Англия или на другите неприятели на Русия и на славянството. Значи при съвременната постановка на Македонския въпрос ние очаквахме за наш хатър Русия със свои недомислени постъпки да се откаже от сеоите интереси в Далечния изток (през 1903 вниманието на Русия е насочено в Далечния изток където назрява конфликт с Япония, който скоро ще прерасне във война. Н. В.)  и заедно с това да претърпи поразия в Близкия изток? Харно, ама не стана както мислехме ние!”[26]

Емоционалната обвързаност на Мисирков с каузата на македонските българи е видна от употребата на местоимението ние! Но жестоката реалност диктува промяна. Уверенията на лидерите на въстанието, че се борят за автономия на Македония, а не за разширение на България няма как да притъпят руското усещане за реалност. Мисирков цитира:

„Покойния А. А. Ростковски неведнаж казваше: българите мислят, че само те на света имат ум, а всички други са будали. Кого мислят те да излъжат със статиите в „Право” … че искат „Македония за македонците?” Знаем ние много харно какво искат те”[27]

Анализирайки руското правителствено съобщение по повод Илинденското въстание от 11 сеп. 1903 г. Мисирков е наясно, че Русия няма да подкрепи българската кауза в Македония:

„Революционните комитети, по израза на руското правителство искат да създадат „българска Македония”, а Русия, за която са близки интересите и на другите християнски народи в Македония не може да пожертва техните интереси заради българите”[28]

Политиката на Румъния затваря кръга на невъзможността българска Македония да стане реалност!

„Ние трябваше да знаем, че против нашето въстание ще бъдат и Кара-Влашко (Румъния) и Сърбия и Гърция. Кара-Влашко не може да гледа равнодушно на засилването на България чрез даването на автономна управа на Македония. На автономията се гледа като на преходна степен към съединяването на Македония с България. Кара-Влашко не може да допусне създаването на нейните граници на една голяма България, която може после да си поиска Добруджа.” [29]

И така, Мисирков разбира, че в началото на 20-ти век:

„присъединяване на Македония до една от балканските държавици не е възможно – възможен е дележът на Македония между малките държави или окупирането на Македония от Австрия” [30]

Мисирков е сигурен, че това са реалности, които не могат да убегнат на българското правителство, на княза, пък и на цалата българска общественост.

„България до сегашното въстание нямаше политически опит за решението на Македонския въпрос, ето защо всички маневри да го решат излязоха ялови. България досега не знаеше, че решението на Македонския въпрос не е изключително в София, ами е колкото в София, толкова и в Белград, т.е.в съгласието между София и Белград. Такова съгласие досега се броеше за държавна измяна, но сега когато българските дипломати изпитаха своето безсилие и при най-големите свои усилия да решат Македонския въпрос, ще се найдат ред български дипломати, които ще погледнат на това съгласие като на неизбежно зло. Да имаха понапред сегашния си политически опит щеше да се пристъпи към разделението на сфери на влияние в Македония между българи и сърби и после по време на въстанието сърбските и българските войски щяха да навлязат в Македония. Такъв щеше да е резултатът от въстанието при по-голям  опит между българските дипломати!”[31]

Няма нищо по-логично от това, съзирайки реалносттите и невъзможността да постигнат своята програма максимум – автономна Македония, която в удобен момент да се присъедини към България и уплашени от възможността за увековечаване на турското присъствие в Македония или от разпостриране на Австро-Унгария до Солун, българските елити да приемат една програма минимум. Още повече, че:

„политически Сърбия е по-заинтересована от съдбите на Македония. Последната за Сърбия има по-голямо значение отколкото за България, защото България може да излезе на Егейското море през Кавала и Деде Агач”[32]

Казват, че границата между гения и „обърканата личност” е тънка. Имаме достатъчно основания обаче да мислим, че Мисирков стои от гениалната й страна.

Още през 1903 г. той разбира трагичната обреченост на българския идентитет в Македония, като оракул предсказва антибългарската коалиция в Междусъюзническата война и ако в нещо греши, то е в предсказанието, че изправена пред суровата реалност на невъзможността да присъедини цала Македония или да се стигне да  автономна или независима македонска държава с „българска боя”, България ще приеме подялбата на Македония, оставяйки компактни маси българско македонско население под сръбски и гръцки произвол.

Погледнато пост фактум няма съмнение, че това е бил обективният интерес на България! Атаката заповядана от цар Фердинанд, довела до Междусъюзническата война често е определяна като престъпно безумие, като „отговорност….”

В началото на 20 век битува вярата, че обективните материални интереси доминират над племенните емоции. След Лондонския договор за мир на България е предложено всичко от което тя се (реално) се нуждае. Компактна територия от Дунав до Бяло море и от Черно море до Вардар, с къси, защитими и неоспорвани граници. Защо след като получи Лозенград, Одрин, Деде Агач, Кавала, Серес, Кукуш, Струмица и Щип България да не преглътне загубата на Скопие, Битоля, Охрид, Воден и Лерин, както вече е преглътнала загубата на Ниш, Пирот и Тулча, щом така или иначе не може да направи нищо по въпроса?

Отчаяните опити от 1913 г. и 1915 г. на България да не предаде Македония я довеждат до национални катастрофи. Този отчаян бунт срещу политическите реалности се оказва катастрофален за развитието на страната през почти целия следващ век и навлича на македонските българи още по-големи страдания, отколкото те биха преживяли, ако София бе приела исканията на Белград и Атина след Балканската война! Неочакваната от Мисирков българска готовност да да рискува всичко за Македония го връщат завинаги в лоното на българския патриотизъм, но с течение на времето националните катастрофи стздават у македонските българи представата за България като вечния губещ! Именно тази представа дава живот на Мисирковия проект. За да се окаже накрая, че Мисирковият проект, а не стигащата до безрасъдство българска всеотдайност спасяват елементи от автентичната българска култура в новата, започната „от азбуката” македонска култура изградена по неговия метод в Югославска Македония. Дори Божидар Димитров признава, че ако не беше конструиран македонският език, днес около Вардара щяха да говорят с падежи!

Това е парадоксалната драма на Мисирков. Той разбира, че предвид реалностите, обективният интерес на България в началото на 20 век е присъединяването на Одринска Тракия и на възможно най-голяма ЧАСТ от Македония към България. Но това също толкова обективно, не е в интерес на македонците от всички етноси и дори на македонските българи!

Вече някак преживели откъсването им от останалите български земи след Берлинския договор, Мисирков прозира, че македонските българи са изправени опаснодтта от нова жестока подялба, вероятно по течението на река Вардар. България, расъждава Мисирков, заради своите обективни интереси ще се съобрази с реалностите и… ще се превърне във враг на Македонските българи! Единственото спасение от задаващата се катастрофа според Мисирков е македонците  да се откажат българшината преди България да се е отказала от голяма част от тях! Тогава и останалите елементи в Македония може да се съгласят да се интегрират в една македонска нация. Мисирков е убеден, че патриаршистите и „сърбите” ще приемат да станат македонци, стига да се изгради есенциална разграничителна линия между македонците и българите.

Мисирков знае обаче, че подобна сложна операция не може да се извърши самостоятелно от народа, емоционално обвързан с българщината. За реализирането на своя проект той търси покровителството на „Негово Императорско Величество Султано”:

„ако се признае официално, че в Македония няма няколко славянски народности, ами само една, отделна, нито българска, нито сръбска и ако се отдели Македония в самостоятелна архиепископия, тогава изведнаж Турция ще се освободи от набъркването в македонските работи на три отделни държави” [33

Султанът може да консолидира властта си в Македония като въведе една единствена „пропаганда”:

„Централното македонско наречие … трябва да се въведе във всички религиозни и национални пропаганди и в турските школа като задължителен предмет … Тогава всички национални и религиозни пропаганди, които разделяха народа на различни групи, неприятелски една към друга да се отстранят и да настъпи мир за народа, за Македония, за Турция и за Европа.”[34]

Като представител на модерната тогава школа на реалполитик той се опитва да преодолее личните си пристрастия и да разглежда всички пропаганди като морално равностойни. Консолидирането на национална държава в Македония изисква силово налагане на една пропаганда и отстраняването на останалите.

В стила на цераропапизма, Мисирков очаква от „Н. И. В. Султано” да учреди Охридската Архиоепископия като единствена православна църква в Македония, да въведе новокодифициран македонски  език, базиран на местните наречия, който всички, бивши екзархисти, патриаршисти и сърбомани ще приемат за свой.

Мисирков обаче е на ясно, че няма вътрешна подкрепа за подобно развитие. Новокодифицираният македонският език няма да може да се наложи в свободна конкуренция с литературния български, който вече е победил в конкуренцията със сръбския. Македонският език трябва да бъде наложен от властта и българската пропаганда отстранена:

„ако няколко или всички пропаганди се възпротивят на тези наши искания и настояват в школата им да се изучават и поименуват само езиците на пропагандите, то да се приемат общи и енергични мери против всички религиозни и национални пропаганди в Македония.” (без разбира се официалната Н.В.)[35]

На рационално ниво, предполагайки, че изправена пред суровата реалност България ще изостави голяма част от македонските българи, Мисирков няма проблем да се дистанцира от българските интереси:

„аз нямам намерение да политиканствам по български. Аз съм македонец и интересите на моята татковина ми се представят така: не Русия и Австро-Унгария са неприятелите на Макеодния, а България, Сърбия и Гърция. Само енергичната борба с тези три държави ще избави от погубване нашата татковина”[36]

За да се запази териториалното единство на Македония и да се постигне духовно единство между славяните в нея, разделени на българи и сърбомани, той няма проблем да търси съюз със султана:

„Нашите национални интереси диктуват на македонската интелигенция и на македонския народ да помогне на Турция да излезе (от положението), в което я поставиха религиозните и националните и националните пропаганди … Целостта на Турция за нас е по-важна отколкото за Русия и за Западна Европа”[37]

И още:

„ Въстанието се вдигна и разори и нас и турската държава. Вредата от него за нас и за турците е грамадна, но по-малка отколкото можеше да бъде. Щастие за нас и за Турция е, че между България и Сърбия нямаше никакво съгласие по Македонския въпрос …  в тази мяра  се състои предотвратяването и дележът на Македония и запазването на тази провинция за Турско. От тук е ясно, че харно осъзнатите интереси на турците и на македонците им диктуват да не трошат своите сили във война помежду си, амо да си подадат един друг ръка и да отстранят всички фактори, които пречат на техните приятелски отношения и общи интереси

Идеята за сътрудничество със султана не е нова в българската политическа мисъл. Преди Освобождението сред партията на „старите” се шири идеята за преобразуване на Османската империя в дуалистична Турско-Българска държава по подобие на Австро-Унгария. След детронирането на княз Александър Батенберг Стамболов предлага на султана да стане и княз на България. Мисирков вярва, че:

„Турция не може да запази тази своя провинция без поддръжката на населението. Турското господство в Македония ще се запази само тогава ако в нея има многочислено население, което ще вижда своето благоденствие обезпечено само под властта на Турция. А поддръжка от болшинството Турция ще добие само ако се въведат в Македония истински реформи, способни действително да защитават националните и регионалните интереси на поданиците … възпитанието на македонските славяни в чисто македонски национален дух, задължителното изучаване на македонския език.”[38]

Не знаем дали тези идеи са стигнали до ушите на Н. И. В. Султано, но чрез тях Тито един ден ще успее да превърне най-съпротивляващата се на кралския югославски режим бановина в може би най-лоялната югославянска република! Трудно можем да отречем гениалността на Мисирковия политически проект!

Същевременно Мисирков е притиснен от „моралността” на своя проект! Опасява се, че ще бъде осъден като предател от най-многобройното население на Македония, сред което той е наясно, че съществува дълбоко вкоренено българско чувство. Най-многото на което той се рашава е в епоха на започнала модернизация да се опита да всее модерен научен скептицизъм към дълбоко вкоренените емоции:

„Нима е доказано като две и две четири, че македонците са българи? До Руско-турската война имаше само една теория за националността ни. Сега са две (българската и сръбската). Към тях се прибавя и трета, че македонците са нещо средно между сърбите и българите…” [39]

Гениалният Мисирков разбира трагичната обреченост на македонските българи години преди българските „дипломати” да я разберат и десетилетия преди мнозинството македонци да достигнат до същия извод. Затова предлага четвърта теория – тази, че македонците са отделен народ и метод по който поне нещо от местната традиция и култура може да бъде запазено.

В крайна сметка Македония постига автономия и след това независимост едва след като е дала достатъчно доказателства, че се е отрекла от българската си боя.

Но и най-далновидният политически гений от началото на 20 век не може да предскаже коренно променената обстановка в началото на 21 век! Ако някога македонският идентитет се оказва спасително лекарство, днес той, в урудливата му модификация се е превърнал в смъртоносна отрова именно за македонците.

В наши дни повечето поклоници на Мисрков са убедени като две и две четири, че македонците никога не са били българи, а все повече от тях вярват, че произлизат от античните македонци. Подкрепят затъването на държавата си в изолация само и само да запазят идентитета си, който по времето на Мисирков е бил само проект. Ако някой подобно на Мисирков тръгне да ги убеждава, че Илинденското въстание при успех е щяло да доведе до българска Макеодния, съвсем искрено и емоционално ще  реагират: „абе да ми се махате с тая българска пропаганда, че като хвана кривака…”

Македонците нямат вина за всичко това. Едва ли има народ, който да е преживял в рамките на един век толкова силен натиск, веднаж да се откаже от българския си идентитет, втори път от македонския! Но както би казал Мисирков харно, ама реалностите са такива, каквито са!

Днес антибългарската емоция е съвсем реален фактор в Македония и с нея трябва да се съобразяват всички политици, дори такива, които очевидно знаят историческата истина. Обективните реалности изискват от Македония да търси сближаване с Гърция, отхвърляйки смехотворните тези за континуитет между днешние македонци и хеленизираното антично макеоднско царство и най-вече сближаване с България на основата на толкова много обща история. Но обективните условия са изисквали някога от България да се задоволи с Одрин, Кавала и Щип. Емоциите повече от всичко друго талскат тогава България към серия от катастрофи. Днес емоциите повече от всички други фактори (скрити сръбски либита, нежелание на мафиотизирания елит в Р. Македония за истинска еворинтеграция и т.н.) тласкат Македония към изолация и както ще видим, към потенциална национална катастрофа.

За целите на нашия анализ засега е важно да отбележим, че материалният интерес не винаги доминира над емоциите, че премодерните племенни идентификации, дори когато са възникнали съвсем неотдавна могат да се окажат доминантен фактор в политическата реалност.