Поклонението на николапетковистите от 1982г

На 15 юни 1982г. в град Ямбол умира Динко Иванов Писарски, член на нелегалния БЗНС – Никола Петков. Поклонението за смъртта му се превръща в митинг. Пристигналите от цялата страна репресирани по затвори и лагери земеделци засвидетелстват дълбокото си уважение към личността и каузата на Писарски. Събирането за неговата смърт дава сила и повод съидейниците му да заговорят публично за възстановяването на БЗНС – Никола Петков, което подрива и оспорва тоталитарната власт и еднопартийния комунистически модел. Така николапетковистите стряскат за сетен път агентите на ДС. Следват разпити, разследвания, натиск и безпрецедентен тормоз на близките.

Как се стига до митинга от 1982г. в Ямбол?

Вдъхновението за стеклото се от цялата държава множество безспорно е загубата на един от най-светлите образи сред непречупилите се пред терора на комунистическата власт николапетковисти – Динко Писарски. Организацията на събитието обаче принадлежи на друга, не по-малко смела личност, част от съдбата и каузата на Писарски – неговата изключително силна и изпълнена с огромна любов съпруга. Влюбената от момиче в „своя Левски“ Мария Писарска разпраща над 100 телеграми до различни краища на България, за да уведоми приятелите му, че Динко е починал. Така съидейниците му, николапетковистите, лагерници и политическите затворници – борците за българската демокрация – се стичат, за да се поклонят за последен път пред човека, на когото са се възхищавали.

Съпротивата срещу комунизма на Динко Писарски

Още от ученик той се включва активно в каузите на БЗНС „Никола Петков“ и ЗМС. Съзнателно и с воля се опълчва срещу набиращия агресия тоталитарен режим. През 1950г. Писарски е част от нелегален антикомунистически отряд. Ръководител на групата за борба с тоталитарната власт е вуйчо му, Тоню Стоянов, който след залавянето им е осъден на смърт. Динко Писарски и братовчед му Кольо Йорданов са осъдени на 20 години затвор. В комунистическите затвори Писарски влиза като момче на 18 години и излежава над десетилетие. Там той е сред любимците на николапетковистите и политическите затворници. Крум Хорозов споделя в спомените си за него: „Влезе в затвора с ученически шинел. Тук той завърши политическия университет.“

В затворите Писарски, наред с други демократи, търпи издевателства и тормоз. Справя се без колебание и не се предава пред непрестанните провокации на комунистическите мъчители. Затворниците са пребивани до смърт, изтезавани и умишлено подлагани на нечовешки условия, но Динко Писарски не престава да се бунтува и в затвора. Там той също изповядва каузата си и с цената на мъчителни репресии запазва честта и достойнството си като български демократ.

Динко Писарски е политически затворник във варненския, пазарджишкия, плевенския и старозагорския затвори, както и в лагера Белене. За него и за приятелите му се разказват легендарни истории на съпротива и непримиримост. Във Варна, разказва Крум Хорозов, през 1953г. се събират отново с Писарски. Там комунистическият надзирател Васев ги кара да четат най-политизираните статии от „Работническо дело“, а след това да ги коментират пред съидейниците си в затвора. Условието е да ги коментират по „комунистически“, без да се изказват „вражески“. Това унижение има за цел не само да смачка личностите на демократите, но и да послужи за назидание на останалите политически затворници. Разбира се, николапетковистите отказват да четат и коментират комунистическите статии и като резултат 36 души биват вкарани в карцерите. Съблечени са по бельо и там изкарват 56 дни, но никой не се огъва от мъчението. Каузата и убедеността в идеологията са многократно по-силни и надделяват над страха и предателството. Такъв човек е и Динко Писарски, а това е само един от многото разкази за неговата убедена съпротива.

Млад, ентусиазиран, непреклонен в убежденията си, той оцелява въпреки дългата присъда, тежкия режим и мъченията в карцерите. След 11 години Динко Писарски излиза от затвора, но вече със силно влошено здраве. Психиката и идеологията му обаче са все така силни. В характеристиката му от ДС е записано, че той се е държал като закоравял изменник на народната власт. Трудно намира дори и нископлатена работа, но и това не успява да го сломи.

За ужас на ДС николапетковистите се заричат на гроба на Динко, че продължават борбата за демокрация.

Мария Писарска и наследниците на Динко

След затвора щастието в живота му е неговата съпруга Мария и двете им деца. Мария споделя изцяло идеите на съпруга си. Любовта ѝ към него е част от общата им кауза като демократи. Мария Писарска се бори с ДС и комунистическата власт с хъса и убедеността на мъжа си. Така тя организира погребението му, като кани николапетковистите от цялата страна. Това се случва пред 1982г, когато тоталитарният режим е в силата си. Ямболската милиция не може да преглътне факта, че погребението на господин Писарски събира толкова много хора и най-вече николапетковисти. Противниците на комунистическата власт се заричат на гроба на Динко, че ще продължат борбата за демокрация.

Следват репресии и тормоз, отправени към Мария Писарска и сина ѝ. Те са викани за разпити в милицията. Разбира се, властта не успява да уплаши и разколебае семейството на Динко да следва идеологията му.

Мария Писарска и днес присъства на и организира честванията на горяните, събора в Славовица в чест на Александър Стамболийски и поклоненията пред Никола Петков. И днес тя е непримирима в битката за демокрация, която ѝ е завещал съпругът ѝ. Възпитала е децата си в същите ценности, а внуците му следват примера на дядо си. Отдадени на демократичните си убеждения, двамата му по-големи внука завършват съответно политология и право във Великобритания.