Земеделецът Никола Петков – силен с правда, вяра и морал

Цветанка Андреева,
член на ПП на БЗНС по идеологическите въпроси.

Биографията на рода Петкови е позната на историята със злочестата си участ, но най-вече с трагичния героизъм на мъже, дръзнали да отстояват принципите си в българската политика. Политика, на която са гледали като на патриотичен дълг към Родината си.

Бащата – Димитър Петков е сподвижник на Стамболов, възражда партията на либералите след неговото убийство и става министър-председател на 6. V. 1903 г. На 26. II. 1907 г. е убит на бул. „Руски“. Преди смъртта си пише: „Тия дни ще бъда убит. Желая да бъда погребан между Стамболов и Греков. Никакъв шум около погребението ми.“ Така насилствената смърт за Петкови става очаквана, но не и страшна. Тя просто се оказва жестоката лична цена, която плащат, за да се борят за каузите, които изповядват.

Смъртна цена е отредено да платят и двамата синове – Петко и Никола.

Петко заминава да учи в Сорбоната през 1910 г, а след година го последва и брат му Никола. Освен право, Никола записва и Института за политически науки. По време на Балканската война са на фронта и после се връщат в Париж, за да продължат образованието си. Петко участва и в Първата световна война, кавалер е на 5 ордена за храброст. При кабинета на Ал. Стамболийски е избран за главен секретар на Министерството на външните работи, а брат му Никола става секретар на легацията в Париж. Петко е убит на 15.VI.1924 г.

„Аз се подчинявам единствено на разпорежданията на своя народ и на своята организация.“ – Н. Петков

Бурна, драматична и напрегната се оказва и политическата съдба на Никола Петков – негов екзекутор става официалната власт на антибългарския режим на комунистите. Екзекутирайки Никола Петков, те символно убиват демокрацията в България и потопяват страната в десетилетен деспотичен терор. С убийството на лидера на демократичната опозиция си отиват и последните надежди България да бъде спасена от смъртната хватка на Съветска Русия. Престъпната комунистическа шайка от национални продажници две години след 9 септември не успява да се наложи като управление на българския народ. При все цялата подкрепа на военната мощ на СССР комунистите в България не смеят да проведат избори, защото знаят, че няма да ги спечелят. Знаят, че БЗНС укрепва и се бори да отстоява конституцията във все още функциониращия парламент. Властта им е обречена, ако се запазят дори и минимални демократични правила. Те разбират, че могат да гарантират съветска окупация над България само чрез кървав терор. И най-големият им враг, и пречка по пътя на икономическото и политическо завладяване на България се оказва демократът и парламентарният лидер на опозицията Никола Петков.

Никола Петков приключва дипломатическата си кариера в Париж през 1931 г. и се връща в България. По-късно споделя пред приятели, че по пътя в „Ориент експрес“ все по-често му се е мяркала натрапчивата мисъл:

„УБИХА БАЩА МИ И БРАТ МИ, ЩЕ УБИЯТ И МЕН“

След преврата на 19. V. 1934 г. заедно с д-р Г. М. Димитров създава радикалното крило на БЗНС „Ал. Стамболийски“, по-известно като „Пладне“. Земеделците са яростни противници на едноличния режим на Борис III и настояват за защита и възстановяване на потъпканата Търновска конституция. През 1938 г. Никола Петков прекарва в XXIV Народно събрание едва 9 месеца, депутатският му имунитет е отнет и е интерниран в Ивайловград. На следващата година започва Втората световна война, България пак се е ориентирала на страната на Германия. Броени дни преди Хитлеровата армия да навлезе в България през 1941 г. полицията интернира хората, за които се знае, че няма да останат равнодушни към окупацията. Никола Петков е интерниран в лагера „Гонда вода“.

Националният съвет на Отечествения фронт се активизира едва в началото на септември 1944 г. На 8-и се събира в дома на Кимон Георгиев, за когото това е трети преврат след 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г., за да уточнява състава на новото правителство.

По същото време земеделците увеличават своята членска маса и се обявяват срещу терора. Не всичко върви по плановете на Москва, която решава да елиминира БЗНС от политическата сцена.

През октомври 1944 г. Никола Петков е в Москва за среща с Георги Димитров и не се съгласява с неговите виждания за управлението на България. В същото време представителят на Държавния департамент на САЩ Мейнърд Барнс идва в София, за да изрази подкрепата на американското правителство за демократичните сили в България.

На 14 август 1945 г. Никола Петков е отстранен от правителството на ОФ. В знак на солидарност напускат и всички членове земеделци.

Той вече е враг номер 1.

През януари 1946 г. в София пристига зам.- министърът на вътрешните работи на Съветския съюз Вишински и кани късно вечерта на среща Никола Петков, който отказва с мотива, че нощем се правят заговори, а денем – политика. Разговорът се води на другия ден. Вишински с нетърпящ възражение глас предлага на Никола Петков: „Вие нямате право на каквито и да било условия. Вашата задача е да определите двама души, които ще имат готовност да влязат в правителството незабавно“. Лидерът на земеделците казва: „Аз се подчинявам единствено на разпорежданията на своя народ и на своята организация.“

„Аз си знам съдбата. Тя не може да бъде друга освен тая на моя баща.“

Тази реплика Никола Петков отправя към може би най-неграмотния, но пък радвал се на дълголетно, охолно царстване, гротестен комунистически лидер – Т Живков.

На изборите за Велико народно събрание на 27. X. 1946 г. за обединената опозиция БЗНС „Никола Петков“ и БРСДП (обединена) гласуват 1 191 455 души, или 28 на сто от избирателите. В Народното събрание те печелят 101 места. Там Никола Петков се оказва непримирим борец за защита на Търновската конституция и демокрацията. Начинът да бъде спрян е един – убийство. На 5 юни му е отнет депутатския имунитет по искане на прокурора Н. Стайков. Обвинен е, че заедно с генерал Иван Попов, бивш началник на Военната академия, полковниците Марко Иванов и Борис Гергов и майор Рачо Станимиров е организирал държавен преврат. Следствието започва на 7 юни, на 23 юли е връчен прокурорският надзор, а делото започва на 5 август. На 16 август е прочетена присъдата: „Смърт чрез обесване и да плати 500 000 лева глоба на държавното съкровище.“. Присъдата е изпълнена на 23 септември в 00:15 след полунощ.

Съдебният процес срещу Никола Петков е напълно фалшифициран. Разигран е фарсу, далечен на правния мир. Главният „идеолог„, персоналния враг и отговорният за убийството на земеделския лидер е комунистическият вожд Г. Димитров.

На процеса бил допуснат да присъства един от помощниците на американския посланик Д. Хорнър. Според неговото свидетелско мнение Никола Петков се държал „изключително достойно“. А двама чуждестранни кореспонденти са отпечетали следното описание на реакцията на земеделския водач след като му прочели смъртната присъда:„Председателят на съда прочете присъдата с тежък глас: НИКОЛА ПЕТКОВ, В ИМЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ВИЕ СЕ ОСЪЖДАТЕ НА СМЪРТ ЧРЕЗ ОБЕСВАНЕ! … Осъденият възстанови цялата си смелост на борец. Той се сви като пред скок, лицето му пламна от гняв: „В ИМЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД?!“ Останалата част от присъдата нямаше значение за него! Но тези думи той не можеше да приеме! Той можеше да се примири със своята собствена смъртна присъда, но не и с тези думи, които бяха осъдителни за неговата страна. И със силен глас извика: „ НЕ, НЕ В ИМЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД! ВИЕ МЕ ИЗПРАЩАТЕ НА СМЪРТ ПО НАРЕЖДАНЕ НА ВАШИТЕ ГОСПОДАРИ В КРЕМЪЛ.“

На 14 август 1947 г. Никола Петков изрича последната си дума: „СКРОМЕН ПОЛИТИЧЕСКИ ДЕЯТЕЛ, АЗ НЯМАМ ПРАВОТО ДА СЕ ОПЛАКВАМ, ЩОМ ДВАМА,ПРИЗНАТИ ОТ ВСИЧКИ ЗА ГОЛЕМИ БЪЛГАРИ, ЗА ГОЛЕМИ ДЪРЖАВНИ МЪЖЕ – ДИМИТЪР ПЕТКОВ И ПЕТКО ДИМИТРОВ ПЕТКОВ – БЯХА УБИТИ КАТО ПРЕДАТЕЛИ НА СОФИЙСКИТЕ УЛИЦИ.“

Това е! ПОГРЕБВАНИЯТ Е ОЩЕ ЖИВ, НО ЖИВИЯТ СКОРО ЩЕ БЪДЕ – този път несимволично – ПОГРЕБАН.

Присъдата ще бъде прочетена на датата 16 август 1947 г., но два дена по-рано, на 14 август 1947 г., ще се проведе разширено съвещание на ЦК на БРП / к/. По точка втора – „Политически изводи от процеса „Никола Петков“ – доклад ще изнася кръвожадният булдог Вълко Червенков: „Процесът срещу Никола Петков даде обилен материал за разобличаване на неговото реставраторско и контрареволюционно лице и на цялата противонародна политика на опозицията и по-специално на БЗНС „Никола Петков“. Присъдата ще бъде едновременно и присъда над противодържавната реставраторска политика на тяхната организация…Ние смятаме, че при новото положение, не следва повече да продължаваме разговорите с опозиционното ръководство.

Сега въпросът стои даже иначе. Не се касае само за личността на Петков, а се поставя въпросът може ли неговата организация да се ползва с легалност по-нататък. Ние няма да продължаваме да търпим опозицията в този вид, в който тя съществува от 1945 г. ТОВА Е ЕДНА КОНТРАРЕВОЛЮЦИОННА, РЕСТАВРАТОРСКА ОРГАНИЗАЦИЯ. НИЕ НЕ ТРЯБВА ДА Й ПОЗВОЛЯВАМЕ КАКВАТО И ДА БИЛО ПУБЛИЧНА ДЕЙНОСТ ПО МЕСТА. (из книга-та:“ФИЛОСОФИЯ на ВЛАСТТА. Част втора. КЪРВАВОТО ЛОНО на БЪЛГАРСКИЯТ ДЪРЖАВЕН КОМУНИЗЪМ „ . Здравко Дунов).

ПОЛИТИКА И МОРАЛ

Има нещо в личността на Н. Петков, което надминава рамките на политиката, разбирането за властта и управлението. Изборът на Н. Петков не е политически, той е морален и цивилизационен. Той не избира между алтернативни форми за управление на България. Като патриот и демократ той се опълчва с осъзнатата обрече-ност на каузата си, за да защити България от затягащата се хватка на съветския комунизъм. Усещането му, че няма да победи в битката с мощно укрепналия сталинскиия режим е съвсем вярно, но това точно превръща действията и поведението му в героични. В последните месеци на живота си той навлиза в най-отчаяната борба. Онази, която предварително знае, че ще загуби, но която не може да не проведе. Той тръгва в тази борба с ясното съзнание, че тръгва към смъртта. Но смъртта за него е просто цената, която от самото начало е знаел, че ще трябва да плати, за да проведе принципите си в политиката на България.

Огромна и болезнено смущаваща е разликата между множеството политици и тогавашния политик Никола Петков. Отношението му към властта не е свързано с очаквания за облаги и публична слава. И двете не могат да го съблазнят. Онова, което го води срещу властта, е осъзнатият дълг на един високо-морален човек. Дългът към паметта на рода му . Гордостта и честта го задължават да защити свободата на народа и държавата си. Това е и неговата лична и трагична битка с насилствено наложения от комунистите тоталитарен режим.

Когато на някой политик официално се възхищават медии и общество, има нещо съмнително и изнервящо, но когато хората се впечатляват и възхищават от една личност, въпреки забраната на властта, репресиите и официалната пропаганда, това означава, че има искреност, значимост и сила в действията му. Такъв е случаят с Никола Петков след смъртта му. Въпреки смазващата сила на официалната власт, впрегнала целият си ресурс да очерни името на Н Петков, за да оправдае екзекуцията му, той има хиляди идейни последователи в затворите. В много български домове тайно от властта се говори за него, като за светец. Въпреки страха и терора в първите години на комунистическия режим името Н Петков е било като парола за демократична принадлежност на хората. В последвалите десетилетния режимът успява да обрече името и делото на Н Петков на забрава. Днес Н. Петков фактически е вече реабилитиран, но на практика забвението продължава да тегне върху него,а поколенията на екзекуторите му управляваха и се готвят да управляват България и в бъдеще.

ОБЩЕСТЕНИЯТ ДЪЛГ КЪМ НИКОЛА ПЕТКОВ

Ако ние допуснем забравата, тя ще се окаже по-страшният убиец на демократа Никола Петков. Длъжници сме му ние-средното поколение. Длъжници към неговата памет и към възпитанието на децата. Защото именно нашите поколения десетилетия наред бяха насилствено дрогирани с комунистическа пропаганда. Караха ни да се взираме с празни погледи в мумията на „народния вожд„, на страхливия убиец. Всички тези тогавашни деца разбраха за лъжата, култовете рухнаха пред очите им с цялата си циничност. Много от тези поколения тогавашни деца обаче не получиха шанса да научат и да разберат за светлата личност на Никола Петков и хората като него. Нямаха шанса да знаят за българските смели мъже и техните трагични съдби, а точно този трагизъм възпита в младото поколение емоцията на родо-любие, свободолюбие и чувство на гордост от националната идентичност, като българи. Популяризирането на Н. Петков е национален дълг и паметта за него е част от българската политическа памет на цялото ни съвременно общество. Докато Никола Петков не стане популярен български национален герой, няма да ни напусне усещането, че живеем в държавата на комунистите и работим за техните деца и фирми. Тогава и само тогава ще живеем в нашата си страна и ще се чувстваме на мястото си тук така, както се е чувствал Никола Петков – силен в правдата и вярата си.