Навършиха се 70 години от смъртта на цар Борис III. Той остава личност, пораждаща нееднозначни оценки в България и в чужбина. За някои той е вдъхновител на преврати, диктатор, съюзник на Хитлер, виновен за депортирането на евреите от Тракия и Македония. За други той е мъдър държавник, опазил страната от гражданска война и от директно въвличане във Втората световна война, върнал Южна Добруджа на България и царувал във време на небивал стопански подем.

За първи път тази година в негова чест в Рилския манастир ще бъде отслужена заупокойна литургия от българския патриарх, в присъствието на президента на републиката и почетна рота. С този акт цар Борис III не само ще бъде реабилитиран, но и прославен! Дали това е акт на историческа справедливост или е опит за ревизия на историята? Мненията на обществото неизбежно ще бъдат разделени.

За да оценим политическото поведение на цар  трябва да анализираме неговата личност  и времето на неговото управление. А те са трагични.

Цар Борис губи майка си едва петгодишен и отраства в бруталната атмосфера на двореца на своя баща, наричан от децата Монархът. Младостта му е прекършена в ужасите на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, които наблюдава като младши офицер. Възкачва се на трона едва 24-годишен, в момента на най-страшното поражение, когато националните идеали изглеждат пречупени завинаги, а обществото е доведено до национална катастрофа и е на ръба на гражданска война.

Монархиите в Русия, Германия, Австрия, Унгария и Турция са свалени и малцина очакват цар Борис да остане дълго на престола. Но България се съвзема от катастрофата учудващо бързо под реформаторското ръководство на земеделското правителство на Александър Стамболийски. Премиерът, вкаран в затвора от бащата на Борис,  демонстрира симпатии към младия цар, но времето на царската институция изглежда отживяло и той подготвя промени в конституцията, които можело да превърнат България в република. И точно тогава Стамболийски е свален и убит след жестоки мъчения. Има ли царят вина за случилото се? Мненията отново са поляризирани и варират от това, че  царят е бил пряк заговорник, до това, че бил тотално изненадан от преврата и се е крил с часове в градината на двореца Врана. Но наличието на неговия подпис, легитимиращ превратаджийското правителство на Александър Цанков, е безусловна реалност. Според някои очевидци след като положил подписа си Борис казал: „Вече не съм никакъв цар“. В някаква степен това се оказва истина. До края на своя живот цар Борис III ще се движи след събитията, ще се опитва да се нагажда към тях и никога няма да се опита да води!

Царят сигурно е имал заслуги за възраждането на демокрацията в края на 20-те години. Приема народната воля, когато Народният блок побеждава Сговора през 1931 г. Но и Народният блок не може да произведе ефективно управление в разгара на световната криза. Тогава, както и сега, мнозина привиждат в демокрацията само партизанщина и корупция. Отново е извършен преврат и макар новата власт да е първоначално антидинастична и дори антимонархическа, с множество маневри царят успява да извърши тих контрапреврат и да поеме цялото управление в свои ръце. България постига значими икономически успехи, но с унищожаването на политическата система за вземане на решения тя се отдалечава от възрожденския идеал за открит дебат и народовластие. Вместо това властват задкулисие и маневри. Тогава идва Втората световна война. Подобно на по-късния Живков, цар Борис се опитва да се сниши, за да ни отмине бурята. Това се оказва невъзможно.

Няма съмнение, че цар Борис III няма никакво желание да се съюзи с Хитлер. Но също така няма никаква готовност да му се противопостави. С ловка дипломация успява да договори връщането на Южна Добруджа, на няколко пъти отлага влизането на България в пакта, но когато алтернативата е насилствено влизане на Вермахта в страната, цар Борис III отново прекланя глава. Казват, че когато Народното събрание гласувало позорния Закон за защита на нацията, посягащ на гражданските права на евреите, царят казал: „По-добре да ги приемем ние, отколкото да ги наложат други“. И наистина, успява да прокара някои облекчения, немислими в останалите страни от Пакта. И най-важното – да опази тези евреи, които са били под български контрол (нарочно избягвам думата суверенитет) преди идването на германските войски в България от депортация в газовите камери. Това, както и отказа да изпрати български войски по фронтовете, без съмнение е предизвикателство към Хитлер. Но царят не се решава на по-голямо предизвикателство – да не съдейства на депортацията на евреите в териториите, които Хитлер е завзел и сам е предал на България за „администриране“.

Тези, които обвиняват цар Борис в престъпно съучастие, грешат. На човек, на когото е опрян пистолет в тила, не може да му се вменява вина за каквито и да е действия, още повече, когато безброй свидетелства показват, че той прави опит да саботира исканията на този, който държи пистолета.

Но не по-малко грешат и тези, които възхваляват царя. Независимо дали оценяваме поведението му като на мерзък заговорник или като на почтен страхливец, той не е герой. Никога през живота си той не е направил нищо героично. Не е отстоявал никакъв идеал отвъд своята власт и своето оцеляване. Не е посочил на нацията път към по-добри бъднини, пък бил той и трънлив и стръмен. Напротив, култивирал е модел на поведение, който понякога гарантира оцеляване, още по-рядко благоденствие, но не и уважение и никога възхищение.