Тримата бивши български президент и няколко групи интелектуалци обявиха решението на правителството и президента за блокиране на Република Македония за започване на преговори за членство в ЕС като грешка. Логиката на критиците се съдържа в това, че членството на Македония в ЕС е в български интерес, докато Атина и Белград имали желание да го забавят, поне до приемането и на Сърбия. Участието на България в гръцката блокада щяло да даде поводи за още по-ожесточена анти-българска кампания в Македония и щяло да разочарова дори и хората със симпатии към България. В същия дух бяха изписани и много статии в македонския печат, без да се коментира, защо либералната и добронамерена политика на подкрепа за Македония през последните 20 години не даде никакъв резултат. А причините за лошите отношения между България и Македония не са само исторически. Те са политически. Погледнато отвъд сантиментите и дори геополитическата логика, трябва да признаем, че Македония е единствената държава на света, която константно отправя предизвикателства към българския конституционен модел. Това е въпрос от кардинално значение и той трябва да бъде решен веднъж и завинаги.

Според конституцията си България е република с парламентарно управление. Всички граждани, независимо от тяхната етническа или религиозна принадлежност са равни. Лица с фамилии като Рашидов, Дикме, Сакскобурготски, Димитриевич, Станишев, Хампарцумян или Паси заемат или са заемали висши ръководни постове. Етническата принадлежност е част от личния живот на всекиго и няма политическо измерение. Всеки гражданин може да счита държавата за своя.  Народните представители са призвани да защитават интересите не само на тези, които са ги избрали, но и на целия народ. Политическите партии трябва да предлагат програми за управление на страната, за благото на всички, според своите политически разбирания. От тук следва и че партиите трябва да са отворени за всички граждани, независимо от етническата им принадлежност и съответно, че политически партии на етническа основа са строго забранени. Така макар и етнически пъстро и с тенденцията да става още по-пъстро, българското общество оперира като единна полития и не съществуват малцинства като политическо понятие. Такива следователно не могат да бъдат признавани, а опитите за тяхното политическо организиране се считат за опасен сепаратизъм. Подобен модел съществува в САЩ, Франция, Великобритания и т.н.

Конституционният модел в Македония, както и в цялото пост-югославянско пространство е коренно различен. Там основни субекти на държавния суверенитет са т.н. „народи“ и „малцинства“. Държавата по презумпция принадлежи на конституционния народ, като малцинствата водят отделен културен и политически живот. Обществото се възприема като грозд от отделни етнически общества, дори когато те не са териториално отделени. Войната в Хърватска избухна през 1991, когато статута на хърватските сърби бе понижен от „конституитивен народ“ до „малцинство“. Сърбия призна почти безпроблемно независимостта на Черна гора, защото черногорците имаха признат статут на „народ“, но упорито отказва да признае независимостта на Косово (чието население е четири пъти по-голямо), защото в Сърбия албанците били „малцинство“, част от албанския народ, който си имал негова албанска държава. Конфликтът между македонците и албанците в Македония се води главно по въпроса дали албанците са „малцинство“, което трябва да има всякакви права, но да признае, че живее в държавата на македонците, или че са един от „конституитивните народи“ в държавата. Всички партии в Македония са етнически – македонски, албански, сръбски, турски и т.н. Приема се, че партията спечелила най-много гласове в „македонския блок“ трябва да се коалира с партията спечелила най-много гласове в „албанския блок“. Опитът на ВМРО ДПМНЕ през 2006 да се коалира с по-малка, но идеологически по-близка албанска партия в крайна сметка се провали, макар да бе формирано парламентарно мнозинство.

Според доминиращите представи в македонската общественост, това е нормалният модел на демократично съжителство. Погледнато през тази призма отказът да бъде дадено право на малцинствата да се организират политически е посегателство на техните „най-елементарни“ права и неприкрит опит за тяхната асимилация.

Разликите в представите за нормалното устройство на политическия живот съчетана с различните исторически представи, създава несъвместими концепции за ‚добросъседство“. Според България всяка от страните трябва да зачита конституционния модел на другата. Македонските граждани с българско самосъзнание трябва да имат правото да изявяват свободно своите виждания, да се опитват да убеждават останалите в правотата на своите позиции и като граждани, да могат да заемат всякакви обществени длъжности. Доколкото има български граждани, които се определят като етнически македонци, това е тяхно лично право, стига да не правят опит за политическа организация на (възприетата от тях) етническа основа. Всеки трябва да се в правото си да изразява различни позиции по въпроса дали македонците са отделен народ или не, дали българският и македонският са отделни езици или само различни норми на един общ език и т.н.

Позицията на Македония е точно обратната. Тя настоява България да признае съществуването на македонски народ, чиято държава е Македония и македонско малцинство в България, което да получи право да се организира политически. В македонската представа за добросъседство, македонският етнос и македонският език трябва да бъдат признати политически категории и изразяването на различна позиция да е легитимен повод македонският народ да се почувства обиден. Всеки опит за  тяхното отричане да се счита за посегателство, подобно на претенция за промяна на границите Най-либералните политици в Македония са склонни да приемат наличието на някакво „българско малцинство“, с ясното съзнание обаче, че всеки който се определи като българин се самоизключва от „държавоносния македонски народ“. Той евентуално може да претендира за определени права, но трябва да признае, че държавата е на „македонския народ“.

Ако България мечтае лицата с българско самосъзнание в Македония да се почувстват сигурни „да излязат от килера“, свободно да демонстрират своите възгледи без това да им пречи да се интегрират в политическия и икономическия и културен живот на страната, то мечтата на Македония е тези, които се определят като българи в Македония и тези които се определят като етнически македонци в България да бъдат сагрегирани културно и политически.

Няма съмнение, че българската позиция за модела на добросъседство е модерната европейска позиция, а македонската, наследена от милетната система на Османската империя е ретроградна  и безперспективна. Но при цялата си нетактичност и недипломатичност проф. Божидар Димитров е прав. В бъдеще Македония може и да намери защитници, сред някои слабо информирани сред на Запад. Сега е момента да бъдат договорени правилата на добросъседството по най-безусловен и категоричен начин. Защото ако допуснем Македония да стане член или дори преговарящ за членство в ЕС, тя може и ще отправи предизвикателство към конституционния модел на България.